Words Against Worlds

One more presentation

2011-05-17T01:06:00.000-07:00

Едно от филмчетата за компанията, в която работех преди време...
Enjoy.

Happy Birthday Little Miss Sunshine!

2011-03-31T00:46:00.001-07:00

Ето това ми се получи, след 3 години усилен труд.
Честит Рожден Ден на моята Дарина, която от Little Miss днес става Really Big.

Ad Squad

2011-02-24T04:29:00.000-08:00

Добре дошли в света на най-новата ми (ни) идея. Без повече подробности и думи. Само един адрес:

www.adsquad.wordpress.com

Eдин умален февруарски брой...

2011-02-03T03:40:00.000-08:00

Списание можете да намерите в: книжарница „АБВ“ – София, бул. „България“ 1, НДК; електронната книжарница на Ciela: www.mobilis.bg; магазините на Metro в София и страната.

Това вече го знаете, нали?!

Сега имаме удоволствитео да споделим с вас, че списанието ни вече ще е налично и в следните:

Заведения:
Вегетариански ресторант Dream House – ул. „Алабин“ 50 А, ет.1, София
Вегетариански ресторант и пекарна „Слънце Луна“ – ул. „У. Гладстон“ 18Б (ъгъла с „Княз Борис“), София
„Веда хауз“ – къщичка за чай и мъдрост – ул. „У. Гладстон“ 2 (до ъгъла с бул. „Хр. Ботев“), София
Tea House (Чай във фабриката) – ул. „Г. Бенковски“ 11, София
Butcher’s – ул. „Шейново“ 4а, София
Fixmix – juice for life – бул. „В. Левски“ 24 и бул. „П. Евтимий“ 14, София
ORISHA Bar & Dinner – ул. „Солунска“ 50, София
„Биокафе“ – площад „Журналист“ 1, София
Coffee House – Бизнес парк Младост-IV Сграда 5, 7, 12, бул. „Цариградско шосе“ 40, Европарк, партер, ул. „Шести септември“ 1, София
Интернет кафе „Гарибалди“ – ул. „Граф Игнатиев“ 6, пл. „Гарибалди“, София
Ресторант Checkpoint Charly – ул. „Иван Вазов“ 12, София
Кафе-галерия-ресторант „Прага“ – ул. „Г. С. Раковски“ 100. Чешки център, София
Gourmet Cafe Smile – ул. „Стара планина“ 8-10, София
Кафе „Ориджин“ в книжарница „Пингвините“ – бул. „Цар Освободител“ 22, София
„Лавандула“ – кафе и книги - ул. „Шишман“, 15, Варна
Ресторант „Бордо“ - ул. „Цар Симеон“ 3, Варна
Бистро Comercial – ул. „Шишман“ 27, София
Coffee Room at The Mall – The Mall Sofia, бул. „Цариградско шосе“ 115, София
Club 8 Bit – ул. „Кирил и Методий“ 27, София
Guest House - ул. „Г. С. Раковски“ 184

Магазини:
Магазини „Биомаг“ – площад „Журналист“ 1, ул. „Дойран“ 10А, бул. „Янко Сакъзов“ 50, София
Магазини „Балев Био Маркет“ – Молът на бул. „Цариградско шосе“ 115, ниво -2, София, ул. „Генерал Колев“ 75, Варна
Магазини My organic market – онлайн и на ул. „Парчевич“ 48, ул. „Янтра“ 3, София
Магазин „Здравословен живот“ – жилищна група „Южен парк“, бл. 27 (до заведението South Park), София
Магазин „Зоя“ – ул. „Аксаков“ 22, София
Магазин „Зелен“ – ул. „Лавале“ 20, София
Магазин „Слънце Луна“ - ул. „Юри Венелин“ 1, София
Магазин „Био Зелено“ – бул. „Витоша“ 78, София
Фирмено магазинче в Gourmet Cafe Smile - ул. „Стара планина“ 8-10, София
Магазин „Био Бургас“ - ул. „Цар Симеон“ I 65 (бивша „Републиканска“), Бургас
Магазин “ Зелена улица“ - кв. „Слънчев дом“, ул. „Слънце“ №2 (с/у КАТ), Велико Търново
Магазини „Биокеис“ – тел. 0888 432 740, Девин и Козлодуй

Хотели:
Грандхотел „София“ „Гранд Кафе“ – ул. „Ген. Гурко“ 1, София
Хотел Modus – ул. „Стефан Стамболов“ 46, Варна

Бъдете с нас на любимите си места и нека заедно направим света си по-красив и по-здрав!

Коледата - пак възможна

2011-01-13T02:31:00.000-08:00

Още един вариант на същото пожелание...
Най-добрият вариант все още е в главата ми.

Happy Holidays

2010-12-23T04:41:00.000-08:00

Декемврийските издания, в които имам пръст...

2010-12-07T06:59:00.000-08:00

За списанието, което виждате - нещата са ясни... Поредния як брой с наелектризиращ (мен особено) дизайн и думи, които си заслужава да се прочетат.

Вторият проект е идея на новосъздадената от екипа ни рекламна агенция Art Tribune - празна първа страница. С рекламна цел, разбира се...
Резултатът надявам се да допада и на вас.

От нещо... още нещо

2010-12-07T00:27:00.000-08:00

My Smile с чисто нов брой

2010-10-06T01:14:00.001-07:00

Няколко страници от октомврийския ни брой... Нов, цветен и вдъхновяващ. Отново.

РЕкламация: РЕзултатите

2010-10-06T01:11:00.000-07:00

Конкурсът за социална реклама "РЕкламация" приключи! Ето и радващия резултат:

На второ място Sign Cafe определят екипа Таня Досева и Стояна Борисова с "Апатията вреди сериозно". Второ и трето място получават по-обширна публикация в списанието.

В Sign Cafe ще бъдат публикувани още: отново Таня Досева и Стояна Борисова с "Твоето мнение иска да диша".

Social Ad Contest

2010-09-12T02:54:00.000-07:00

Няколкото предложения, с които аз (като копирайтър) и Стояна Борисова - Стаси (дизайнер) участвахме в поредния конкурс за принт реклама - РЕкламация. Тема - социална. Цел - малко утопична...

Dental Tribune - video presentation

2010-09-09T06:55:00.000-07:00

Благодаря! : ) За други коментари към видяното и чутото, място винаги ще се намери.

Готовите визии за "Усмивка на годината"

2010-09-02T00:43:00.000-07:00

"Усмивка на годината" е конкурс. Тази година е неговото четвърто издание. А това са визиите. Преди последните нефатални за визията промени. За всичко останало си има сайт.

My Smile и неговият нов септември

2010-08-30T05:00:00.000-07:00

На границата между лятото и есента, My Smile не се поколеба да разчупи августовската схема... Получи се един приятно топъл брой - до последната корица.

България - достъпна за всички

2010-06-06T05:01:00.000-07:00

Това е един проект, по който кандидатствах в конкурс за принт реклама. Не стигнах до реална или морална победа в раздела, но пък много се зарадвах на резултата. Темата беше "България - достъпна за всички", а целта - да се акцентира върху проблема за достъпността до обществени места на хората с увреждания.
Надявам се и на вас да ви допадне...

10 години випуск 2000

2010-06-06T04:12:00.000-07:00

Випуск 2000 сме ние. Аз. Или бяхме. Преди 10 години. Днес?! Чакаме началото на утре... Enjoy...

списание My Smile, месец май 2010

2010-05-20T04:42:00.000-07:00

My Smile - списанието!

2010-04-15T13:20:00.000-07:00

Eдна моя видео презентация на сп. My Smile! Без много претенции и с много любов...

Стъклени цветя

2010-04-15T13:10:00.001-07:00

Едно парче на един мъж... Едно парче на купчина талнатливи момчета и един мъж - моят. Малко стъклени цветя и моето примерно видео... Приятно гледане!

When There is a Thrill, There is an April

2010-04-15T13:00:00.000-07:00

Това са няколко откъснати страници от априлския брой на списание My Smile. Защо пък да не видите и останалите... Изданието вече е на свободно разпространение в магазините Метро в страната, електронната книжарница на Сиела и книжарница АБВ-Писмена (малкото НДК).

Чудесата на web 2.0 технологиите са разкрити

2010-03-05T03:38:00.000-08:00

Следващите три публикации са линк към видео материали, които съвсем скоро открих за себе си. Тоест, открих, че мога да си ги направя. Приятно забавление с мен...

sample

Нов видео поглед към собствените ми колажи

2010-03-05T03:35:00.000-08:00

Няма по-забавно нещо от създаването на колажи. Особено, когато успеете да ги впрегнете в по-въздействаща роля, а именно - видео.
Линкът по-долу само вас чака.

Got ya...

EGOistic link

2010-03-05T03:34:00.000-08:00

На един клик разстояние:

With a little help from my friend.

Списание My Smile продължава да излиза, напук на всичко

2010-02-18T05:53:00.000-08:00

Така или иначе, всичко е написано в качените страници. Няма да се повтарям, макар настроението да е все още същото.
И напук на кризата - най-вече в самите хора, това списание не само продължава да излиза, ами и аз продължавам да се занимавам с него, да ме заинтригува все повече и... дай боже в пресата сменим количеството с качество и силните издания да ни наобиколят най-накрая.
Пожелавам си го.
А ако видите подобна тенденция, то със сигурност ще видите и мен около нея...

Happy Holidays!

2010-01-08T00:02:00.001-08:00

My Smile, бр. 2

2009-12-07T06:25:00.000-08:00

Сагата продължава! Екипът отвръща на удара... Ето я и втората сигурна стъпка на списание My Smile!

Приятно четене!

Усмихвайте се!

Best Before, Best After

2009-12-04T08:07:00.000-08:00

Каквото и да казват, хубаво било да кажеш "да" на човека, с който си, макар и
пред леличката в гражданското.
В следствие на това радостно събитие, от 25 ноември официално ще се подвизавам под фамилията Досева.

Свиквайте!

П.С. И аз ще свиквам...

Главни роли

2009-12-04T00:15:00.000-08:00

BAZAAR нахълтва в гримьорната на вдъхновяващата Бойка Велкова. “Всеки миг сега и тук
е най-важният” споделя актрисата с много големи роли, жената със стил и вкус към живота.

Обикновеният човек, случайно попаднал в едно време и пространство с Бойка Велкова, ще разпознае в нея истински красива и магнетична жена. За професионално изкушените от театъра, определенията за актрисата вероятно варират между неразбираеми квалификации и помпозни хвалебствия. Тези, чиято работа е свързана с това да се поровят в живота й обаче, твърде лесно биха забелязали, че Бойка Велкова преди всичко е много дисциплинирана – в професията, личния живот, дори възприятието си за света, който я заобикаля. Въпреки съмнението, че актьор, който повече от 25 години е на сцена, е достатъчно претръпнал и трудно може да бъде изненадан професионално, Бойка Велкова много се вълнува от новите срещи в живота си. Като тази с живия класик Едуард Олби. “Той точно и много елегантно даде знак какво трябва да се случи с неговата пиеса” – разказва актрисата за хитовата постановка на Народния театър „Козата или коя е Силвия”. „Олби е един човек с изключително силно присъствие.
Толкова е скромен и тих - трудно е да повярваш, че зад всичко това стои такъв огромен талант.” След инвестираната енергия и заразния ентусиазъм на актьорите, успехът на пиесата не е изненада. Актрисата обяснява това и със способността на добрата драматургия да приобщава зрителя, да го прави съпричастен, да го обогатява и да го взривява емоционално. Имената, въвлечени в проекта, разбира се, са другото обяснение за добрия старт на постановката. „Това, че играя в „Козата” на Олби с режисьор като Явор Гърдев е невероятен късмет. Бях много щастлива и си пожелавам много такива срещи, защото наистина се научих на много неща. Контактът
се случи, усещането също.” Олби си тръгва от България щастлив и доволен от това, което вижда.
„Любов №2” е другото ново заглавие с нейно участие, за което билетите свършват. Макар да не е типичното комерсиално представление, то намира своята публика. “Има обмен на енергии, невидими неща, които не могат да се обяснят, които се чувстват, усещат и те носят на крилата си. Въпреки всичко, когато стане дума за мен, бих се радвала някой просто да каже, че съм си свършила работата добре.”
Пътят на Бойка Велкова минава първо през балета. Признава, че родителите й са оказали натиск върху нея да се занимава с изкуство. Получена травма обаче я разделя с танца и предопределя срещата й с театъра. „Днес съм благодарна на майка си за тази намеса, но това е нож с две остриета” – споделя. „Затова отношенията със сина ми са много деликатни. Не настоявам за нищо и се надявам, че той сам ще избере своя път. Зная само, че ще го подкрепям. Дори и ако избере моята професия. Не е честно да откажеш някого от нещо, което той иска и обича” – категорична е актрисата. Важно според нея е да възпитаваме децата си в култура. Да им пуснем някоя от симфониите на Моцарт или Бетовен, да говорим с тях... “Това се опитвам да правя. Да възпитам сина си да обича изкуствата, да рисува, да слуша музика. Така се убива агресията, която се надига и присъства във всички млади хора. Хубаво е те да намерят себе си, да разберат какво искат да правят и да случат това нещо в живота си, но по един мирен и спокоен път.”
Бойка Велкова е особено свързана с младите хора в театъра. „Не мисля, че има дупка в поколенията и се старая да няма. Работя с много млади хора, разбирам се с тях, харесва ми да работим заедно и научавам много неща от тях. Ако и те научат нещо от
мен, ще бъде хубаво.” Въпреки опита и напук на професионалната обиграност, актрисата споделя, че винаги има хора, от които истински се вдъхновява. Осъзнава нуждата да си сверява часовника, затова са важни и срещите й с хора като Гърдев, Олби, Леонид Хейфец, Крикор Азарян, непрежалимия Стоян Камбарев. Далеч зад кулисите Бойка Велкова има спокойствието и щастието да нарече семейството си най-големия подарък, който е получавала. Както за всичко в живота си, тя работи и за любовта си. „Всеки ден човек трябва да работи за любовта си днес. Иначе влиза в рутината” - казва. Работата включва това да заведеш партньора си на кино, да му подариш книга, която за теб е изключително важна, да му споделиш нещо, да му вярваш. “Обикновено го правим първите 2-3 години, след което забравяме за това и се чудим какво се случва с връзката ни. Тя просто се нуждае от подкрепление.”
За Бойка Велкова любовта трябва да е много съзнателна, да има особено спокойствие, зад което обаче винаги да тлее огън. „Човек трябва да живее 100% сега, в този момент” – казва - „едва тогава ще е адекватен на различните ситуациите в живота си,
ще може да предложи неочаквани гледни точки, изненади и някакви смислени неща.” Това според нея може да се случи, само когато има спокойствие. “Иначе стават грешки и прибързани неща, които нямат добър край.” Страхува се от възможността да попадне в щампа, в клишето. Не я дразнят обаче определения като „съпругата на Теодосий
Спасов”, напротив. “Гордея се, че съм съпруга на Теодосий” – казва. “Когато човек намери другата си половина може би нещата се случват по-лесно.” Теодосий Спасов и актрисата са заедно вече повече от десет години. Въпреки това спомените не лежат в основата на една хармонична връзка според нея. Днес отношенията им са в съвсем друга фаза. Миналото никога повече няма да го бъде и няма смисъл да се живее със спомени.
Всеки миг сега и тук е най-важният и това нещо държи връзката истинска. „Какво беше”, „Помниш ли това или онова” е изтекло. “Водата, която минава днес, утре ще е друга, макар и в една и съща река” - споделя Бойка Велкова философията си за живота.
Може би заради този трезв поглед в настоящето не може да си представи на какво би се посветила един ден, когато няма да се занимава с театър. „Не ми се мисли за бъдещето, хубаво е да съм тук и сега. Но сигурно ще измисля нещо” - споделя. „Предпочитам да осмислям всячески деня си, защото играя седем различни роли. Това е страхотен момент и искам да го изживея пълнокръвно тъкмо днес.”
Философията на Бойка Велкова за спокойното и наситено изживяване на момента се отразява и на чисто женското й усещане за стил. „Аз бях възпитана в това, че всеки ден е празник и отвътре ми идва това да се грижа добре за себе си. Понякога се обличам елегантно и отивам да пазарувам на Женския пазар” – откровена е актрисата. Бойка Велкова признава, че за нея стилът е по-скоро лично усещане: „Не съм роб на модата, но харесвам тези неща, в които се обвиваме, имам афинитет към това.” По-важното обаче за Бойка Велкова се оказва друго. След всичките си награди и номинации най-важно остава вниманието на зрителя. „Боря се да спечеля и последния човек в залата. Най-голямата ми награда е пълната зала, интересът на хората към това, което правим на сцената – това сами да дойдат в театъра, сами да си купят билети... Неповторимо усещане е.”

--
текстът е публикуван в Harper's Bazaar, декември 09

Ново списание - нов късмет

2009-10-20T10:52:00.000-07:00

Нищо не разбирам от зъболекарстване... Но пък ми е интересно как едно подобно тематично списание (по далечен асоциативен път свързано с мен професионално) може да изглежда и да звучи добре.
И кой знае... Може би един от най-истинските смисли на журналистиката е да подава ръка на специалистите. Пък... нека видим какво ще последва от това.

Единственото списание за пациентите на зъболекарите - MY SMILE - ще излиза 6 пъти годишно и освен в чакалнята на денталния ви специалист може да го намерите в някои книжарници и бензиностанции. Разбира се, вариантът facebook работи и тук. Станете почитател на My Smile и в интернет пространството.

Приятно четене!

Стоян Николов и неговата WC галерия в Трявна

2009-08-22T06:27:00.000-07:00

Влизаш в тоалетната и излизаш с тема за статия. Не на всички се случва. Освен, че е необходимо технологично време, трябва да попаднеш и на съответната тоалетна. Подобен е случаят с т. нар. WC „Gallery” в Трявна. А това е и разказът за срещата ми с нея, както и с „автора” на идеята за атрактивния обект – Стоян Николов...

Като повечето хора и на мен ми се случва да се разхождам почти безгрижно в някой град извън София лятно време. И както подобава на пиещите в жегите води и бири хора, да отидеш до някоя тоалетна по време на разходката си е съвсем в реда на нещата. Дотук нищо ново. Изненадата ми започна, когато видях табела над вратата WC „Gallery”, а после погледът ми спря на надписа – „Минута време е относително понятие. Зависи от коя страна на тази врата се намираш”.
Влязох и разбрах за какво иде реч. На стените в „предверието” висяха в рамки карикатури на тоалетна тематика, а на стените бяха изписани редица афоризми в същия дух. Е, помещението нямаше бутиков вид, сатенени завеси, бамбук и приглушена светлина. Имаше дървена поставка с ароматизатор, чинийка и познатата на всички табелка – „ТОАЛЕТНА – 0.50 лв”. Честно да си призная, доста се позабавлявах с карикатурите и интериора. Затова се поинтересувах кой е собственикът и каква е неговата история.

Името му е Стоян Николов и е родом от град Дряново. Последната година в гимназията специализира за шлосер-монтьор. След това го разпределят да работи във местния вагоно-ремонтен завод. „Отидох там, но имаше работа единствено за дърводелци” – разказва Стоян. В завода се научава на занаята. „И така 12 години” – продължава той. „След това работих 8 години като дърводелец в Обзор, а по-късно започнах и ресторантски бизнес там”. Това обаче далеч не е всичко за 39-годишния предприемчив мъж. Увлича се по сладкарството и се сдобива с диплома за майстор-сладкар. „От 5 години живея в Трявна” – споделя Стоян – „и ако трябва да кажа нещо за себе си, то е че просто се занимавам с бизнес и държа на българското”.
Досега Стоян Николов има 3 обекта – две емблематични кафенета, приготвящи кафето си на пясък („Паралиите” и т.нар. „Кафе на пясъка”), и WC галерията, която от откриването си буди не само медиен, но и обикновен туристически интерес. Стоян разказва, че спечелил тоалетната и „Паралиите” на търг – „Съревновавах се с човек, който даваше повече пари от мен, но пък концепцията му куцаше. Освен всичко друго, аз съм занаятчия с диплома, а в град като този, бизнес без това не може да се прави.” На въпроса ми какви пари е вложил, отговаря точно и ясно – 24 000 лв. За печалба от тоалетната и дума не може да става, разбира се.
Идеята за WC галерията се ражда след многобройните пътувания на Стоян в чужбина – „Пътувал съм много, виждал съм подобни тоалетни в Холандия. Исках да направя нещо по-различно, интересно и приятно за града.” Стоян кани за карикатурист Веселин Зидаров от Трявна, чието дело са всички карикатури в тоалетната. „Ето, мога да ти покажа и другите му, незакачени карикатури на тоалетна тематика” – казва Стоян, след което ми дава да разгледам и двете издадени книги с афоризми на карикатуриста.
WC „Gallery” отваря преди година, около миналия Великден и вдига доста шум в медиите. Въпреки постоянното внимание Стоян никога не е отказвал информация или съдействие за снимки на пресата или телевизиите. Покрай галерията Стоян установява и доста нови контакти – „Непрекъснато в Трявна ме посещават някои от популярните лица в България. Една от тях е Лора Крумова.” Причината не е само в тоалетната.

Стоян Николов е собственик на две кафенета. „Паралиите” се намират в центъра на Трявна, на площада с часовниковата кула. Всичко е от старо време, това е и мястото, където се намира Градският музей. И противно на нечия логика, „паралии” означават кръгли дървени масички за хранене. „Туристите често бъркат значението на думата и много пъти са ме отбягвали, защото мислят, че тук всичко е много скъпо” – смее се Стоян. Доста му коства да издейства масите му да са изнесени навън. „Кметът ми отказа. Трябваше да се обадя в медиите и да вдигна шум около това, за да се реши проблемът ми” – откровен е той и обяснява, че не вижда логика в тогавашното поведение на бившия кмет на Трявна. „Държа на българското и ако не паралиите, кое ще се впише по-добре в духа на града. Затова и не искам да ползвам чадърите на хилядите фирми, от които зареждам, а съм отделил пари за зелени чадъри без никакви надписи.” Явно Стоян си пада по детайлите, защото тоалетната на „Паралиите” също е впечатляваща – вместо мивка има пригоден за целта меден котел.

„Паралиите” е под общо мото с другото кафене на Стоян Николов, наричано от местните „Кафето на пясъка”, и гласи „Подсладете си живота с глезенки от бабино време”. Табелата е дървена, разбира се, и виси на централно място и в двата обекта. „Кафето на пясъка” се намира на улицата на старите занаяти, „Осми март” №8, на около 30 метра от небезизвестната Даскалова къща. (Историята разказва как млад и стар майстор дърворезбар се обзалагат кой от двамата ще направи по-красиво слънце на тавана на стаята. Затварят се за месец в две съседни стаи, носят им храна и вода, без да гледат какво прави другият. Днес Даскаловата къща е музей, а посетителите могат да видят двете слънца на майсторите дърворезбари.)
„Кафето на пясъка” е първият обект, разработен от Стоян и може би затова клиентите там имат привилегията да получат специални дипломи. „Срещу символично заплащане всеки може да получи грамота за „завидно уменье в пиеньето на кафе на пясъкъ, яденьето на баклава и прочие господарски кефове в кафенето на бай Стояна в Трявна” – смее се собственикът. Тук също има изнесени навън паралии. Огромното меню, закачено на входа на кафенето включва локуми, пуканки, халви, всякакви видове сладко, гофрети, сладолет, кафе на пясък, ядки и какво ли още не... Вляво на вратата гордо стоят буркани и бурканчета с надпис „Това не е мед, а билков екстракт”, всеки от който е на цена около 14-15 лева. По време на една от последните летни бури в Трявна, вятърът бута вратата и събаря „сладкия” стелаж.

Въпреки съпътстващите го несгоди Стоян Николов е видимо доволен от постигнатото. Но в никакъв случай не възнамерява да спре дотук. „Продължавам напред” – категоричен е той. „Имам конкретна идея за нещо ново, само малко да си стъпя на краката и се захващам с него. Дано плановете ми се осъществят. Не обичам да говоря предварително.” – споделя Стоян и уточнява – „Мога само да кажа, че ще е в моя стил.”

текстът е публикуван в e-vestnik.bg

Доротеа Патън (Сека) – историята на една легендарна порно звезда от 80-те

2009-07-11T12:34:00.000-07:00

Наричат Доротеа Патън „Мерилин Монро на порното”. По-познатата на порно любителите като Сека, е една от най-популярните звезди на 70-те и 80-те. Нейното така наречено „творчество” в голяма степен допринася за определянето на тези години в историята на порнографията като „Златната ера на порното”.
Днес Сека е на 55 години и продължава да се занимава с тази индустрия, макар и под по-различна форма. Създава уеб сайта http://www.officialseka.com/ , от който успява да се издържа без проблем.

Кралицата на порното се ражда в щата Вирджиния под името Доротеа Хъндли. След ранния й брак и последвалия го развод, Доти (както често я наричат близките й) се мести в Лас Вегас. Не след дълго градът на порока предоставя на младата девойка шанса да се снима гола за фотосесия в списание, което почти мигновено привлича вниманието към личността си.
Популярността на 24 годишната Доротеа набира скорост и тя започва да се представя с псевдонима си Сека (което в превод от сърбо-хърватски означава „мило момиче”). Така в биографията на същото това момиче филмите с нейно участие се натрупват до 178, а два дори режисира сама. Освен огромната си популярност, Сека печели и славата на първата жена, въвела модата на напълно обезкосмените жени в порно филмите, което през късните 70 години се среща изключително рядко.
След разпадането и на втория брак на порно иконата, името й се замесва в редица скандали с наркотици. Растящите проблеми със зависимостта й я карат да се откаже от активна дейност през 1982 с извинението, че не й плащат достатъчно, за да се появява на екран. За да се издържа, Сека се връща към професията на стриптизьорка и модел, а злите езици дори я обвиняват в проституиране. Последното й филмово участие е с дата 1993 година. Видимо напълняла, с петна от слънчеви изгаряния по ръцете, Сека провокира доста въпроси за физическото си състояние, което я кара напълно да се откаже от следващи прояви на екран.
Междувременно фенклубът й нараства неимоверно, което я кара да задълбочи работата по своя сайт и така да радва почитателите си. Легендата на порното вдъхновява двама шведски режисьори да направят документален филм за нея през 2002. Към днешна дата Сека подготвя издаването на автобиографичната си книга със заглавие Inside Seka, по името на едноименния й филм от златната ера на порнографията.

От дома си в Канзас сити, Мисури, легендарната Доротеа Патън – Сека отговори на няколко въпроса:

Сека е артистичният ти псевдоним, нали? Можеш ли да обясниш от къде идва?
Да, точно така. Познавах една жена в Лас Вегас с това име. И когато продуцентите ми ме попитаха веднъж с какво име искам да се представям, отговорих – Сека.

Искам да представя историята ти на българските читатели от твое име. Как би я обобщила с няколко думи?
Обичах всяка минута от това, което правех. И не съжалявам за нищо.

Печелила си няколко титли за красота като „Мис гимназия „Хоупуел” и „Мис южна Вирджиния”. Разкажи ми повече за детството си.
Ако сега разкажа това, ще издам голяма част от предстоящата ми книга Inside Seka. Затова, нека всички почакат, докато излезе.

Има ли някаква конкретна случка от миналото ти, която те е накарала да тръгнеш по пътя на порно бизнеса?
Да. Навремето държах 6 книжарници за еротична литература. Гледах как бяха изобразявани жените по илюстрациите и мислех как не се справят достатъчно добре. Това по странен начин ме мотивира да докажа, че аз мога да бъда далеч по-добър пример. Както и направих.

Каква беше реакцията на семейството и приятелите ти, когато разбраха, че участваш в порно филми?
Споделих със семейството и приятелите си за намеренията си, преди да започна да снимам, за да няма неприятни изненади. Благодарна съм им, че ме подкрепиха в желанието ми да правя, каквото искам. А те от своя страна бяха благодарни, че първо са научили от мен.

Наистина ли порно звездите изкарват толкова много пари? Колко взимаш за един снимачен ден, например?
Мога да кажа единствено, че някои печелят доста по-добре от други. Всичко зависи от отзивите на публиката. Лично аз не искам да дискутирам колко съм печелила от филм в миналото. (бел. а. - по данни от IMDB за филма си American Garter от 1993 година, порно актрисата е спечелила $30,000)

Била си на 24 години, когато си се омъжила.
Всъщност за първи път се омъжих, когато бях на 18. Бракът ми продължи година и половина.

Вторият ти съпруг Кен Йонтц е порно актьор, режисьор, продуцент, както и собственик на няколко секс шопа. Въпреки това, беше ли му трудно да приеме, че работиш това и си порно звезда?
Работили сме заедно и никога не е бил против това, с което съм се занимавала. Той се занимаваше със същото.

С Кен се разделяте две години по-късно, през 1980. Каква беше причината за раздялата ви?
Оказа се, че не е толкова прекрасен човек и беше време пътищата ни да се разделят.

Какъв е целият процес около заснемането на един порно филм? Как реагира екипът на подобни сцени?
Продуцентите избират мястото за снимки. Всичко зависи от сюжета на филма, както и от броя на актьорите, които ще участват. А колкото до екипа – те работят това и реакцията им е повече от нормална. Всичко, което виждат не е нещо необичайно, или нещо, с което се сблъскват за първи път.

Опиши ми един типичен твой ден от годините, в които активно си се снимала.
Ставам и отивам на терена, където прочитам сценария, гримират ме, избират ми дрехи, след това снимаме. Когато свършим работата за деня, прибирам се вкъщи, приготвям си вечеря,
играя с кучетата си, плувам малко и лягам, за да съм свежа за следващия работен ден.

Кое е най-трудното нещо в сексуалното изпълнение, когато си пред камера?
Стоенето в една поза дълго време, докато камерите се въртят и снимат от различни гледни точки.

Правила ли си някога компромис със себе си, докато си снимала порно?
Не. Никога не ми се е налагало и никога не бих. Твърдо не.

Ти си една от най-големите звезди на 70-те и 80-те златни години на порното. Какво се е променило в тази индустрия във времето?
Ами, всяко едно момиче изглежда като следващото, което видиш. Няма достатъчно добри истории във филмите напоследък. Разбира се, качеството на снимките е доста по-добро – ние снимахме на 35 мм лента. Също така съм забелязала, че днешните филми са по-агресивни, отколкото бяха нашите.

Разкажи ми повече за настоящите ти ангажименти. Доколкото знам си доста заета напоследък...
Работя предимно по уеб сайта си, предстои ми издаване на автобиографична книга. Освен това доста пътувам – раздавам автографи на специално организирани за това представяния. Когато ми остане време обичам да работя в градината и да готвя.

Познаваш ли някои от настоящите порно звезди, например Джена Джеймисън?
Не, нея не познавам лично, но тя определено се причисли към големите порно звезди на съвремието. Мисля обаче, че тя ще е последното голямо име в индустрията.

Какво е отношението ти към пластичната хирургия, особено в този бизнес?
Мисля, че е прекалено срещано нещо. Вече не можеш да различиш две отделни актриси. По мое време поне всяка една от нас беше уникална с нещо.

Ти си една от жените, които държат да останат с естествени гърди, докато снимат. Сега нещата са се променили. Каква беше мотивацията ти да ги коригираш?
Просто не желаех да гледам гърдите си как поемат в южна посока. Затова ги повдигнах. Но не бих променила нищо друго в себе си. На този етап от живота си се харесвам такава, каквато съм.

Предпочиташ да наричаш себе си еротичен изпълнител, вместо порно актриса. Защо?
Защото съм изпълнител. Никога не съм се възприемала като актриса. Не мога да изиграя дори мокра хартиена торба например, но мога да изпълнявам еротични програми.

Разпознават ли те хората по улицата?
Да. Девет от десет пъти ме разпознават. Живеех в Чикаго и вървях по Мичигън авеню, беше края на зимата и носех дълго кожено палто, шапка, ръкавици, слънчеви очила и единственото нещо, което се показваше от мен, беше носът ми. Изведнъж някакви младежи около мен започнаха да шушукат: „Сека, Сека...” След което закрещяха: „Това си ти! О, Боже мой, наистина си ти!” И всичко това, защото тези мои почитатели знаеха, че имам малка луничка на върха на носа си. Странна, но смешна случка...

Чела съм в твои интервюта, че не съжаляваш за това, което си работила.
Ако съжаляваш, това означава, че си щял да промениш нещата в миналото си. Подобна промяна би те направил различен човек от този, който си днес. А аз обичам човека, който съм днес.

Имаш ли деца?
Не. Никога не съм искала да имам деца.

Как се отнасяш към изневярата?
Мисля, че не е редно да се изневерява. Ако го правиш, значи изневеряваш на самия себе си и на целия си живот.

Живееш ли с някого сега?
Омъжена съм и съм по-щастлива от всякога.

Има информация за теб, че си бисексуална. Доколко е вярно?
Не съм бисексуална, но съм участвала във филми с други момичета. Мисля, че жените са прекрасни и никога не съм имала проблем в сексуалните сцени с тях. Въпреки това ориентацията ми е хетеро.

Какви филми обичаш да гледаш?
Анимация, криминални мистерии, също и комедии.

Има ли нещо, което искаш да посъветваш по-младите си колежки? Трябва ли да знаят нещо, преди да започнат подобна кариера?
Нека първо имат план, образование и нека знаят, че каквото и да направят в порно бизнеса, остава винаги с тях, в биографията им и никога няма да се изтрие. Така че ако си мислят как никой няма да види участието им, нека помислят отново. Защото това със сигурност ще се случи някой ден и всички ще знаят, че точно те са се занимавали с това. Ако не искат подобна популярност – да стоят далеч от този бизнес.

текстът е публикуван в www.e-vestnik.bg

Другата в мен

2009-07-05T07:39:00.000-07:00

Има четива, които никога не бих отворила случайно, за забавление, или от искрен интерес. Едно от тях е семейният кодекс на България. Днес го направих, за да се уверя, че според чл.6 (I) само гражданският брак, сключен във формата, предписана от кодекса, поражда последиците, които законите свързват с брака. Или с други думи – двама души, които живеят заедно, чакат дете, които са материално, физически и емоционално обвързани, през закона нямат нищо общо, ако не са сложили подписа си в Гражданското.

Аксиния Генчева е една такава жена. Тя е на 27 и с приятелката си Деси очакват раждането на сина си през февруари. Аксиния е по-популярна като изпълнителен директор на българската гей организация „Джемини”, където работи от 2003 година. Преди да я срещна, ми се наложи да проуча някои неща за нея. Разбрах, че е забременяла от донор, че Деси е на 22, както и че предпочита информацията за личността й да не се изчерпва със сексуалната й ориентация. Когато си тръгвах от офиса на „Джемини” се разделих с млада жена, спокойна и уверена в решенията за живота си. И противно на очакванията ми, Аксиния ме убеди, че всичко е въпрос на влюбване. А ако и на мен се беше случвало подобно нещо, сигурна съм, че точно това щеше да е моментът, в който бих си признала.
Е, филмовият сюжет тук е друг, снимачната площадка е България, а статистите – едно малко или много консервативно общество.

Какво те провокира да се занимаваш с „Джемини”?
Когато започнах да работя тук нямах представа каква е тази организация. Започнах да се занимавам с това покрай тогавашната ми приятелка, която ми споделяше, че „Джемини” изживява голяма криза и има нужда от помощ. След което стана не просто работа, а моя кауза и постепенно се превърна в част от живота ми. Идеята на всички ни е да създадем такава среда за живот и работа на хомосексуалистите, каквато съществува и за хетеросексуалните.

Кой е най-големият проблем при хомосексуалното общество?
Големият проблем при гей-мъжете (защото те са много по-мразени от жените) е, че те са принудени да живеят двойнствен живот – много от тях не биха си признали, защото вече никой няма да вижда в тях професионалиста, нито човека. Всъщност в София това не е толкова сериозен проблем, колкото извън София, където просто няма опция да кажеш, че си гей, защото директно могат да те пребият.

Можеш ли да разкажеш някаква конкретна случка, когато си се почувствала ощетена или с отнети права?
Първо, ние толкова често чуваме обидни думи, че те вече не ни впечатляват. Но на мен преди няколко седмици ми се случи нещо, което не бях преживявала от доста време. Вървяхме с приятелката ми из центъра на София, когато три момчета на възраст около 20 години решиха, че е супер мъжка постъпка да се сбият с една бременна жена и нейната приятелка. Що за изрод трябва да си, за да тръгнеш да налиташ на бой на бременна жена, независимо дали е лесбийка, или не?!

Кога осъзна сексуалната си ориентация?
Аз имам собствена теория за това и тя е, че хората не са строго хетеросексуални, хомосексуални, бисексуални, или изобщо с някаква сексуалност. Според мен хората просто се влюбват. Когато това ми се случи през 2003, не беше толкова страшна новина за мен. Просто имах много кратко време да реша готова ли съм да живея с последствията на една такава връзка и да рискувам работата, семейството, приятелите си. Казах си, че това е моят живот и да обичам човека до мен ми е достатъчно.

Как се промени отношението на околните към теб?
Тогава работех в една голяма международна корпорация. Имахме малко фирмено парти, на което аз много наивно, без изобщо да се замислям отидох с приятелката си. На пръв поглед всичко беше ОК, но след това животът ми стана черен. Никой не виждаше в мен това, което мога, което съм направила за компанията, а виждаха колежката-лесбийка. Всичките мъже започнаха да проявяват желание да „коригират” сексуалната ми ориентация и никой не приемаше връзката ми или мен сериозно. Не можех да работя повече там, напуснах и започнах да се занимавам с „Джемини”.

Разкажи ми за реакцията на семейството ти.
За мен това да им съобщя беше въпрос на честност. По това време вече не живеех с тях, затова не се притеснявах дали ще загубя дома си, а дали ще загубя тях. Естествено, че не плеснаха с ръце от радост и отначало имаше един период, в който се страхуваха от това какво ще кажат съседите, баба ми, искаха да се омъжа, уверяваха ме, че ще ми мине и е временно. Костваше ми много търпение и усилия да ги убедя, че съм аз съм човекът, който съм и това, че съм влюбена в жена не ме прави по-лош човек, нито по-глупак, или по-умен. Но сега сме в много добри отношения, защото в крайна сметка, за всеки родител е важно детето му да е живо, здраво и щастливо.

Какъв е досегашният ти опит с мъжете? Какви мъже харесваш?
Аз не винаги съм се чувствала гей, нито винаги съм се чувствала хетеросексуална. Не съм отделяла специално време от деня си, за да мисля върху това каква е сексуалната ми ориентация. Всички мъже, с които съм била, мога да нарека готини, хубави мъже. Общото между тях е, че сме оставали в приятелски отношения след раздялата ни.

Възможно ли е някой ден отново да бъдеш с мъж?
Възрастните хора са казали „Никога не се заричай”. Не се знае какво може да стане. Преди 5 години не ми е хрумвало, че ще съм бременна, например. Някой ден може да не се влюбя нито в жена, нито в мъж. Може просто да бъде една асексуална баба...

Твоята официална половинка се казва Деси. Разкажи ми за нея – как се запознахте и как стигнахте до отношенията си в момента?
Срещнахме се случайно, във връзка с работата ми, без каквато и да било идея дори за приятелство. След това не беше просто работа. И сега живеем заедно. Въпреки че ни събра работата ми, участието на Деси в „Джемини” се свежда до това да искам съвет от нея, когато на мен ми блокира мозъкът. Опитът ми е показал, че не е добре да работиш с човек, с когото делиш живота си.

Как се решихте на крачката да имате дете?
При мен беше въпрос на чувството и на усещане. Не е като да се събудиш една сутрин, да вземеш бял лист, да нахвърляш плюсовете и минусите и да вземеш решение. Единственото притеснение, което съм имала е дали връзката ни ще е достатъчно стабилна, дали ще се издържим взаимно една друга, за да имаме дете. Едновременно с това са и притесненията дали то ще има какво да яде и с какво ще го гледаме.

Смяташ ли, че ще е трудно да обясниш на сина си защо има две майки?
Със сигурност ще има други трудност, по-големи от проблема с нашите обяснения. Те са по-скоро правни и не веднъж и два пъти са били повод да искам да напусна България. Сред елементарните законови пречки е тази, че ако нещо се случи с мен, Деси няма никакви права върху детето, независимо, че реално ние сме двама родители. По закон аз съм самотна майка, защото нямаме право да сключим брак и тя няма право да го взима дори от детска градина, какво остава, ако не дай си Боже, аз съм в болница и трябва да се вземе някакво решение вместо мен...

Кое е основното нещо, на което искаш да го научиш?
Да мисли. Не искам да слага хората в определени рамки, да смята, че гейовете задължително трябва да са с розови перуки и балетни полички. Както не искам да смята, че хората с увреждания трябва да бъдат съжалявани. Искаме с Деси да го научим да си обяснява някои неща сам и да не живее според очакванията и нормите, които имат хората около него.

Не съжаляваш ли за нещо, след всичките негативи на това да си с различна сексуалност?
Не съжалявам, но ми е неприятно за хорското безочие, например. И се дразня, когато хората се интересуват повече от това как аз и приятелката ми правим секс, отколкото от това дали аз и приятелката ми, с която правим секс си плащаме всички данъци. С работата си се опитвам да правя своя и живота на други хора със сходни проблеми по-лек. В това е смисълът и не съжалявам за останалото.

Текстът е публикуван в сп. ROUGE, ноември '07

The Brave One

2009-07-05T07:35:00.000-07:00

Това не просто е името на посления филм с участието на Джоди Фостър, ами е най-лаконичният възможен коментар на публичното признание на звездата, че е лесбийка.

За мъжете това може и да не се стори толкова страшно, защото няма нищо по-възбуждащо от мисълта за интимните отношения на две жени, но всъщност последната дума по въпроса има интимната приятелка на Фостър – продуцентката и актриса Сидни Бърнард.

Помните ли филма от 1993 „Самърсби”? Със сигурност, ако не вие, то поне Джоди Фостър и Сидни Бърнард го помнят. Защото снимачната площадка се оказва мястото на първата им среща. Оттогава, вече 15 години, те са неразделни. Каквото и да означава това... Сексуалната ориентация на Фостър никога не е била тайна за подозрителните хроникьори на холивудските потайности, макар самата тя яростно да защитава личния си живот от каквито и да било провокативни нападки и никога не е потвърждавала подобен слух. Всичко това сега е в миналото, догадките свършиха, а гей обществото и жадните за скандали медии тържествуват. Защото наскоро 45-годишната Джоди публично призна интимната си връзка със своята дългогодишна приятелка. Това се случи по време на благодарствената реч на звездата по повод връчването на наградата „Sherry Lansing Leadership Award” на 16-тото годишно издание „Women in Entertainment Power 100”. Актрисата прочувствено благодари на „моята прекрасна Сидни, която беше до мен и ме подрекпяше в добро и лошо.”
Въпреки че Бърнард винаги придружава Джоди на премиерите и другите публични събития извън Щатите, двете никога не са били срещани заедно в Америка... В последните години обаче нещата поемат в друга посока и актрисата прави все повече стъпки в разкриването на личния си живот пред своята публика. По време на представянето на последния си филм през септември 2007 – „Другата в мен” (The Brave One), Фостър носеше халка, която самата тя нарече „венчална”, сподели, че никога не я сваля и... спря дотук с разкриването на повече информация. Но на кого ли всъщност е нужна тя?! През същия този месец, за първи път, тя няколко пъти използва в интервютата и изказванията си думата „партньор”, когато разказваше за връзката между кариерата и личния й живот... И колкото и да отказваше (поне досега) да разкрива подробности за сексуалната си ориентация, по-наблюдателните отдавна са забелязали, че фамилните имена и на двете й деца са тъкмо Бърнард. А кой прави това от привързаност към най-добрата си приятелка?!
Колко е сериозно всичко това ли? Точно колкото сериозна може да се нарече една 15-годишна връзка, гарнирана със съвместно съжителство и отглеждането на две деца... И след всичко казано съм сигурна, че ще чакате нетърпеливо новия филм на Джоди (Nim’s Island), планиран за 2008, и наред с насладата от актьорското изпълнение на любимката ви, тайно ще се усмихвате и ще се сещате и за Сидни Бърнард. Ето това е успешен PR.

текстът е публикуван в сп. ROUGE, февруари '08

Красавицата и звярът

2009-07-05T07:27:00.000-07:00

Има място, където женските разговори за мъже, козметика и кариера са изместени от тихата радост на някоя девойка за първото й отрязано ухо на бик. Това място не е далечен остров с кръвожадни пигмеи, а приветливата Испания. Коридата там отдавна не е мъжко занимание. Няколко млади дами ще преобърнат представите ви за живота. Те не бързат за работа, но за да я напуснат водят борба на живот и смърт. Те са около 20 годишни и суетата на градските момичета им е чужда. За тях ежедневието е безкраен празник, защото всеки път, когато стъпят на арената усещат пълнокръвно радостта да са живи! Буквално.

Мари Барсело: „Арената е мястото, където се чувствам жива”
Мари Барсело убива първия си бик, когато е на 16 години. Днес, притеснителната 19-годишна французойка е на прага на предизвикателството да влезе в магичния, ритуален и повече ото престижен свят на матадорите. Тази година Мари тържествено стъпи на една от най-първокласните арени за първата си голяма празнична корида. „Това е мястото, където се чувстваш жив” – казва Барсело, която въпреки всичко признава, че изпитва паника, когато стъпва на арена. „Бикът може да е с тегло около 480-600 кг, но въпреки това, когато излезеш на арената, страхът се изпарява” – продължава младата матадорка. „Това е е толкова истински и силен момент, всичките ти претенции губят смисъл и поглеждаш истината в очите.”
За да станеш бикоборец, трябва да преодолееш много трудности. Това споделят всички треньори на бъдещите звезди. „За една жена, която влиза в този мъжки шовинистичен свят е още по-голямо предизвикателство. Въпреки това, има редица доказателства, че жените могат да се справят не по-зле дори в тази област” – убедена е Мари. „Досега не съм имала здравословни проблеми” – признава още тя, но е сигурна, че е готова да се справи с всякакви предизвикателства.
В класическия вид на бикоборството, шест звяра намират смъртта си в не особено равна битка с матадорите и всички останали помощници на арената. Дуелът е превърнат в шоу, величаещо мъжката сила. Днес, все повече жени жадуват да изложат на показ собствената си сила при същите условия. Е, успяват. Това твърди и треньорът на Мари Барсело, бившият тореадор Пакито Лий, който смята, че участията на жени е едно от подобренията на испанския спорт.
Страстта и упорството на протежето му си проличава още от ранната й възраст, когато малката Барсело смело предизвиква кравите във фермата на родителите си. „Един ден се забавлявах като размахвах плащ пред едно от животните ни, когато Мари дойде при мен и ми каза: „Искам да опитам”. Тогава беше на 12 години” – спомня си баща й Мишел. „И изобщо не се страхуваше” – продължава гордо той и признава, че носи в портфейла си снимка, увековечила точно този момент. До края на 2003-та момичето е записано в училище по бикоборство в Арле (Франция), където убива и първия си бик. Самата тя определя събитието като „впечатляващо”.
Опонентите на коридата и множащите се природозащитници намират това занимание за доста варварско и примитивно. Но Барсело, която казва, че става друг човек на арената – с блеснали очи, изпънато до краен предел тяло и завидна увереност, твърди обратното. „Обичаш бика толкова много, че искаш да му помогнеш да разкрие пълната си сила и могъщество в зрелищна битка. Тъжно е, когато изпращаш някое такова голямо животно без почести и анонимно.”
За разлика от много други матадорки, Мари има диплома за това, с което се занимава. Често пътува до Испания, за да взема участия в тамошната корида и доброволно е ограничила социалния си живот до изтощителни ежедневни тренировки. „Тя е издигнала стена за момчетата.” – споделя треньорът й.
За да се издържа сама, Мари Барсело работи на различни и често странни еста, но самата тя напомня, че едва 50 от най-добрите световни матадорки могат да си позволят да се издържат от участията си в корида. Момичето има и безрезервната подкрепа на родителите си, които признават, че се страхуват всеки път, когато излезе на арената, но приемат това като нейна страст. Барсело знае, че трябва да прави най-доброто, на което е способна всеки път, за да си осигурява следващи участия. И няма как да е иначе, щом заклети фенове са й едни от най-добрите тореадори Моранте де ла Пуебла и Себастиан Кастела, които аплодират смелото й представяне всеки път, когато Мари е в Испания.

Ванеса Монтоя – първата жена от цикански произход, решила да стане матадор
Ванеса Монтоя е само на 18 години, когато разбира какво е да те намушка бик. Прободната рана е дълбока 8 сантиметра, за което младата матадорка се сдобива с 10 шева. Днес, 5 години по-късно, момичето от Севиля продължава да предизвиква възторга на публиката при появата си на всяка испанска корида.
Ванеса е първата жена от цигански произход, решила да стане бикоборка – название, което тя гордо слага след името си. И макар ходенето й да е затруднено от сериозната отворена рана и множеството оттоци, които получава през 2000 г., Ванеса е повече от ентусиазирана, когато баща й (Х оакин Леридо) влиза при нея с глинена ваза в ръка. „Деня на спечелените състезания обичам да празнувам, като пия от такава ваза, вместо от бутилка” – обяснява Ванеса. Макар силата й да е намаляла наполовина, очите й пазят трепета от стъпването на арената. Семейството и лекуващите доктори смятат, че е лудост тя отново да се изправи срещу биковете, но момичето е категорично – мисълта да се откаже дори не е минавала през главата й. „Тези моменти са всичко за мен” – убедена е младата Монтоя.
Ванеса е на 7 години, когато за първи път развява червения плащ и на 13, когато официално съобщава на родителите си, че иска да стане матадорка. Когато момичето навършва 15, чичо й Аурелио Монтоя, активен бикоборец и бизнесмен, започва да я води на тренировки. „Той мислеше, че трудността на заниманието ще ме накара да се откажа от идеята си.” – коментира Ванеса и продължава – „Но всеки път, когато бикът ме хвърляше, аз отново се изправях.”
Това е времето, в което решеното на всичко младо момиче успява да убеди баща си, че ще учи журналистика, за да бъде критик на коридата, но за целта ще трябва да посещава и училище за бикоборство. Така, през 1999 тя влиза в Училището по борба с бикове в Севиля.
Колкото и да се възхищава и да се стреми да подражава на кумирите си матадори, Ванеса е изправена пред очевидна трудност – да бъдеш жена в света на традиционното мъжко общество е истинско предизвикателство, но не и причина да се откажеш. „Въпросът е да го направиш, да си добър в това и да изпълваш с присъствие ринга”, споделя госпожица Монтоя. „Армори” е името на най-популярната арена в Севиля – истински „Бродуей” за всеки бикоборец. От няколко години насам легендарният пясъчен ринг дава шанс на осемнадесет от най-добрите аматьори да опитат късмета си в истинска борба с бикове. По традиция, всеки четвъртък на месец юли кандидат-матадорите се събират и решават за себе си дали си заслужава да посветят своя живот на атрактивното занимание.
В един такъв четвъртък, точно в 21 часа, 18-годишната Ванеса се появява на „Армори”, за да изпробва уменията си на бикоборец. На арената е само тя, няма никакви пикадори (мъже на коне, изтощаващи бика, отклоняващи вниманието му, когато е необходимо, а понякога дори нанасящи първия смъртоносен удар във врата му). От осемнадесетте участника още на следващия ден ще бъдат излъчени трима победители, които ще имат честта да премерят сили помежду си и следващия четвъртък, за да остане накрая един.
Ванеса Монтоя печели състезанието, въпреки жестокото пробождане в десния си крак. Невероятно, но факт – все повече са жените, които желаят да се конкурират в уменията си с мъжете в коридата, но досега нито една от тях не е била от цигански произход. Ванеса носи в себе си дързостта, пламенния темперамент и магичното присъствие на рода си – нещо, което изпълва с гордост и доволство всеки зрител на коридата. Въпреки това, момичето от Севиля напълно съзнава предубеждението на повечето хора относно своя пол и е категорична и мнителна относно съмнителната и недоказана слава. Защото истинската опасност не е, когато излезеш на ринга, а когато хората познават името ти, без да са били свидетели на уменията ти.

Ана Инфанте: „Бикът не се интересува дали си мъж или жена – той просто иска уважение.”
Ана Инфанте е друго женско име, което без съмнение ще остане в историята на бикоборството. Тя е пробожвана на ринга повече от веднъж, но въпреки това продължава да радва почитателите на коридата с присъствието си. Да убиеш голямо диво животно е нещо, което далеч не е в списъка с желания на жените. Средата на своите 20 години обаче Ана Инфанте изпълва с друг смисъл – тя тренира от 13 годишна, за да стане матадор. А полът... няма значение. „Бикът не се интересува дали си мъж или жена” – казва Ана Инфанте. „Той просто иска уважение.”
Една битка може да продължи няколко часа. „Имала съм доста тежки участия” – споделя Инфанте. „Веднъж се изправих срещу бик, който вече беше участвал в корида, без да знам” (На арената обикновено излизат бикове без опит, защото веднъж вкусили кръвта, те лесно се научават да бъдат убийци.) „Бях уплашена. Борбата беше на живот и смърт” Ана Инфанте има достатъчен брой белези, за да конкурира който и да е мъж: „Един бик ме промуши в рамото по време на битка, сега имам изкуствена кост там.” Матадорката е получавала контузии на коляното, ръката, както и в областта на слабините.
И макар тази професия да няма много общо с традиционната форма и изиксвания на семейния живот, Инфанте многозначително подмята: „Следвам максимата на всички бикоборци: За да се занимаваш с това трябва да си самотна, луда, неомъжена... и задължително влюбена!”

Dress for Success
Едно от атракциите на арената е пищното, внушително облекло на матадорите. От 17 век насам то се изработва специално от коприна и се украсява разточително от коприна и се украсява разточително с множество златни или сребърни елементи. Облеклото на матадорите се състои най-общо от:
ШАПКА – до 19 век се използват шапки с три върха, а след това се изработват специални, втъкани в самата коса.
САКО – късо, стигащо до талията, с меки подплънки, обшити със злато, сребро и коприна. То е особено кораво и отворено отпред, за да улеснява движението в раменете на матадора.
ПАНТАЛОНИ – стигащи до коляното, с презрамки, минаващи през раменете. Обикновено също са богато украсени отстрани.
ЧОРАПИ – копринени и обикновено червени. Матадорите носят допълнителен бял чифт отдолу.
ШАЛЧЕ – фин плат, завързан около врата като вратовръзка, обикновено с цвета на колана, пристегнат под сакото.
ОПАШКА – специално въведена мода от 17 век, много удобна при носенето на типичните шапки на матадорите.
РИЗА – задължително бяла и облечена под късо елече.
ПЕЛЕРИНА – носи се единствено, докато матадорът ходи и се сваля непосредствено преди борбата с бика. Пелерината е много луксозен и важен елемент от облеклото на бикобореца и по тази причина е декорирана така, че да прилича на дреха на религиозен водач.
ОБУВКИ – наподобяват пантофки, черни на цвят и без никакъв ток. Имат специална подметка, предотвратяваща подхлъзването. Върхът им е украсен с панделка в същия цвят.
Неразделна част от цялостната визия на бикобореца са червения плащ, използващ се, за да предизвика бика да атакува и смъртоносното копие със светло острие, с което той тържествено се убива! За съжаление – само евентуално...

текстът е публикуван в сп. ROUGE, ноември '07

Никита Михалков: Завръщането

2009-07-05T07:21:00.000-07:00

Осем години мълчание. Едно име. Дванадесет мъже. Сборът не е нито повече, нито по-малко от 21. На тази дата през октомври 1945 година е роден Никита Михалков. И точно сега в светлината на прожекторите е новият му филм – „12” (римейк на култовата лента на Сидни Лъмет от 1957-ма, „12 разгневени мъже”). Надникнахме зад завесата не само на поредното му филмово предизвикателство, но и на самия него, защото той винаги има какво да каже...

Начало.
Москва. В семейството на Никита Михалков отдавна цари творческа атмосфера, благодарение на майка му Наталия Кончаловска, поетеса и преводач, и баща му Сергей Михалков – известен детски писател и автор на текста на съветския химн. В киното Никита започва да се снима, когато е на 14 години и само след още 4 може да се похвали с първата си главна роля. Това го тласка да се запише в московското театрално училище, макар вече да е добил известна популярност. През 1996-та обаче, го изключват оттам, заради нарушаване на дисциплината, тъй като Михалков нееднократно игнорирал забраната да се правят филми от все още учащите в учебното заведение. Във втори курс Никита се прехвърля да учи режисура заедно с по-големия си брат Андрей Кончаловски. Съвсем неочаквано, обаче, след завършване на обучението си през 1971, Никита постъпва в армията на Камчатския атомен подводен флот.
Демобилизиран, Михалков се завръща в кинематографията и през 1974 на екран излиза първата му режисьорска творба – филмът „Свой сред чужди, чужд сред свои”.
Успехите на Никита не спират да валят и той всяка година пуска нова лента на екран, докато през 1983 не идва „Без свидетели” – филмът, получил международно признание, множество номинации и награди на различни фестивали.
И ако е вярно, че талантът никога не идва сам, Михалков е истинско доказателство за това – със същия успех, с който създава брилянтните си филмови продукции, той се снима и като актьор в тях. (Забележителна роля има във филма на брат си „Сибириада” от 1979)
По време на снимките на „Очи чорние” с участието на Марчело Мастрояни, на Никита Михалков се ражда дъщеря – Надя.
Първата продукция на Никита, след като основава продуцентската компания „Три Т” (Творчество, Товарищество, Труд) е „Урга” (1991), спечелила му номинация за Оскар. Три години по-късно се появява „Изпепелени от слънцето”, в който Никита е не само режисьор, но и актьор. Филмът е безапелационен хит, спечелил признанието на цялата Филмова академия (лентата печели Гран-при в Кан и Оскар за „Най-добър чуждестранен филм”). Последното предизвикателство на Михалков е „Сибирският бръснар”, видял бял свят през 1999. Поне до сега.
Защото осемте години мълчание изтекоха...

Клапа.
„12” е филм, разказващ историята на 12 съдебни заседатели, които трябва да вземат трудно решение – дали един чеченски юноша е виновен за убийството на доведения си баща – руски офицер. Както във филма на Лъмет, точно когато случаят изглежда затворен, започват съмненията в правотата на взетото решение. Зрителите така и не научават имената на заседателите, между които има шофьор на такси, очарователен еврейски джентълмен, невротичен участник във вариететни програми, учен с тежко минало, преуспяващ хирург, както и собственик на телевизионен канал...
В „12” Никита Михалков е режисьор, сценарист и актьор. А творческите му решения са повече от интригуващи – камерата не изпуска от очи 12-те актьора и те са непрекъснато заедно в кадър, а мястото на действието е спортната зала в местно училище и една строителна площадка. Филмът е размишление за свободата, състраданието, възможността да помогнеш на съвършено непознат човек в беда – разговори за неща, които вълнуват всички. И макар в Русия да няма реално действаща съдебна система, използваща помощта на жури (по американски и английски модел), лентата и момент не оставя и следа от съмнение в достоверността на историята. Въпреки това, Михалков търси във всичките си филми опора на реално случили се събития, социални теми, които имат отражение върху живота на обикновени хора – с тяхното живо и цветно минало, с всичките им грешки и противоречия.
„12” грабва зрителя със забележителния си и неочакван обрат на финала. А изводите, произтичащи от това са два напълно различни един от друг” – се казва в критиката на „Herald Tribune”.
„Филмът е важен, защото в него горим за онова, което всички ние си мислим, но не винаги сме готови да разкажем на всеослушание” – споделя Михалков и продължава: „В него няма развлечения, а сложна и важна работа на ума и сърцето. Надявам се, че никой няма да остане равнодушен.!”
Явно точно така и се е случило, защото с „12” Никита Михалков спечели специалната награда за цялостна работа на Международния кино фестивал във Венеция през септември тази година. А скоро стана известно решението на комисията на американската кино Академия – филмът ще се състезава за тазгодишните награди Оскар.
А ние знаем, че ако Михалков спечели – далеч няма да сме изненадани. Нито пък той!

В едно свое интервю от 2006 година пред руската преса, Никита Михалков дава отговори на някои от най-важните за самия него въпроси. Година по-късно, в мирогледа му няма нищо коренно различно, променено или рязко подменено с друго. Има единствено мисли, изящно шлифовани с времето и ставащи все по-ценни...

Никита Сергеевич, вие съвсем не криете възрастта си?
Засега, благодарение на божията милост, няма нещо, което съм правил преди 10 години и което да не мога да направя в момента.

Значи, сега можете дори повече от онова, което сте могъл преди 20 години?
Това в нашата професия е естествено, защото натрупваш известен опит. От друга страна обаче, аз и преди 20 години съм говори това, което мисля, както и в момента. Щастлив съм, че мога да се подпиша под всяка своя дума, заказана дори преди 20 или 40 години. Времето на илюзиите отмина. Но както е казано, да не съжаляваме за изгубеното време, защото сме родени, за да направим най-доброто от него.

Освен, че сте талантлив в толкова много области, все още сте покорител и на женските сърца. Комплиментите от дамите намаляха ли с времето?
Никога не съм се заслушвал в тях. Говоря напълно искрено. Много добре знам, че ако човек има талант, той не го притежава, а е само негов проводник. Не е важна славата, а отношението към нея. Винаги съм давал автографи, но не защото ми харесва това, а защото не трябва да разочароваш онзи, който подхожда към теб с усмивка. Това е кръстът, който всички в тази професия носим.

текстът е публикуван в сп. ROUGE, ноември '07

Митове за брака

2009-07-05T06:55:00.000-07:00

Всичко започна на сватбата на най-добрия ми приятел... В актива си от спомени през тази вечер, освен категоричното „да” на младоженците и смущаващите танци на роднините, отбелязах още лек флирт, падане в басейн и една сърдита приятелка. Тя много време не ми говори, а аз отказвах да приема, че съм прегрешила непростимо – явно моралните ми критерии бяха от съвършено различен порядък. Затова намерих просто, приятно и учудващо смислено решение. Прекарах неизвестне брой дни в изследване на мъжко-женските нерегламентирани отношения от типа „той е женен, аз – не”.

В храма на Месалина
Да, тя е римската императрица, чието име е станало нарицателно за жени с високо социално положение, отличаващи се с разпуснатост и безсрамие. Порочността й е причина за заговора, организиран от собствения й съпруг. Преди смъртта си обаче, Месалина се е отчела пред историята с богат набор от любовни афери, като през леглото й са минали както обикновени граждани, така и видни сенатори.
20 века по-късно, у нас факторът брак не значи кой знае колко. Не само това, ами днес свободните жени са много по-амбициозни, от която и да е обикновена кариеристка. Семейните ценности са неподходяща метафора за скучен възрожденски роман с изтекъл срок на годност. Не само, че жените не се спират пред нищо, за да докопат някое ангажирато впечатляващо „парче”, но и „парчето” няма нищо против. В най-добрия случай, единствената утеха, която ще имате, ако сте половинка на такъв мъж, ще е, обикновено той не е започнал първи.
Аз, например, съм на мнение, че няма нищо лошо в това да обменяш мисли, дори някои телесни блозости (в рамките на допустимото), с мъж, дошъл в компанията на друга жена. Освет това смятам, че решението да се дъжи по-фриволно е негово, а мой дълг е единствено да не бъда груба и да не го отбягвам. Все пак, не съм заразна, а само неангажирана. Сватбата на най-добрия ми приятел обаче, ме накара да мисля, че мнозинството жени далеч не мислят по този начин. По-лошо – не приемат никоя друга да мисли различно, особено що се отнася до собствените им половинки. Ето, аз седя и разговарям с мъж, когото виждам за първи път. Вярно, че беше придружител на моята приятелка, но това за мен беше единствено повод да сме на една маса. След първия ни танц, приятелката ми вече гледаше лошо. След втория запона често да напуска мястото на моралното престъпление, а накрая спря да говори и на двама ни. На мен по-дълго!
Обясненията й за тази хладнина в отношенията ни бяха доста незадоволителни и странни и от цялата работа излезе, че съм виновна аз, защото не съм отказала да говоря с него. Да, не се отказах. Истината е, че не бих отказала и друго..., но до него не се стигна. Приятелката ми прости на възлюбения си, защото действал първосигнално. А мен ме държа месеци наред в невярващо очакване да й мине!
Не стига това, ами брачното фиаско завихри и самият младоженец, който в опита си да ми сподели как се чувства, си навлече гнева на благоверната, нарочила ме категорично за враг.

Трима на люлката
Че брачните устои са подкопани отдавна, не е новина. Всяка от нас може да си припомни поне десетина истории, в които силната половинка е предприела курс към непозната земя, докато невъзмутимо си носи халката на ръката. Новото е, че за това вече не е отговорен единствено мъжът. Сигурно и вие сте имала поне една приятелка, която е преспала с ваше бивше гадже, непосредствено след раздялата ви (сякаш тази формалност е било единственото нещо, което ги е спирало). Лутайки се между безразличието и болката на тази история, си спомних, че самата аз съм последният възможен пример за светица, защото съм прелъстявала настояще гадже на моя приятелка. Но преди да ме обвините, ще можете ли да хвърлите първият камък?
Чудя се къде има повече порочни сюжети – в киното, или в реалния живот. Наскоро отново гледах „Изневяра” (онзи хубав филм с Ричард Гиър, който кара дъха ти да спре, защото можеш да почувстваш страстта на съпругата му и отчаяното й отдаване на порока.) И когато от тази брилянтна филмова случка можах да си припомня поне 5-6 мои и още толкова чужди преживявания, се замислих – накъде отива този свят? Защо все още в речника упорито стои думата брак, която се обяснява толкова сериозно и защо продължаваме с гордост да носим халки със съмнителна морална стойност.
Майката на моя приятелка има стабилен брак, което в случая означава две деца и никакви планове за развод, независимо от цената. Същата тази жена оцветяваше дните си с прегръдките на неизвестен чужд мъж, който по всяка вероятност също е бързал след секс срещата да се прибере при децата и нищо неподозиращата си съпруга.
Когато сериозно ангажираните жени добият смелост да прекрачат границата на брачния обет, какво остава за свободните. Нима някой вярва, че те биха се спрели пред годежен пръстен, халка или дори дете, за да спечелят, ако не сърцето, то поне тялото на избрания от тях мъж?! Не са се спирали жени на възрастта на майка ми, нито аз, или болшинството от приятелките ми. Но не защото всичките сме кучки, ами защото имаме зелена светлина от мъжете.
Разговорите ми със силния пол за секс общо взето са с количеството на самите актове с тях. Което е истинско богатство. И малко насъбрана тъга. Така например, от един мой интимен приятел разбрах, че за него хората са или моногамни, или полигамни. И в това няма нищо лошо. Той беше полигамен, имаше съпруга и малко дете, а най-нормалното нещо в този живот му се виждаше да се обади на старите си гаджета, когато зажаднее за секс с друга.
Миналото лято приятелката ми замина на море с голяма компания. Сред купонджиите била и сгодена двойка, която изглеждала много влюбена. Поне до момента, в който мъжът останел без надзора на половинката си. Приятелката ми тревожно сподели как той мигновено се прилепвал към нея, пускал ръка пъ крака й и се опитвал да я склони да останат насаме. Това, че тя не приела, е само изключение, което потвърждава правилото – днес официалната ангажираност не значи нищо! Феминистките сигурно тържествуват, а аз не спирам да мисля за сексуалната революция и изродените междуличностни отношения, при които да имаш официално партньор отдавна не е социално значим постулат. В света на любовното хищничество, подходящият обект си е подходящ обект, а пречки няма. Единственият минус би се оказал отлагането във времето, но не фатално.
Животът ме е срещал с най-разнообразни хора, с които мога да споделям както порочността си, така и пристъпите си на благоверност. Що се отнася до леконравието, друга моя приятелка ми сподели виждането си за сериозността на брака, което може би щеше да ми върне увереността в тази институция, ако не бяха някои утежняващи вината обстоятелства. Тя е възпитана в семейство, в което разводът е мръсна дума, а прошката е единственият начин да запазиш изграденото до сега, без значение дали вече искаш, или не. Безспорно вдъхновящо, ако не знаех, че баща й има извънбрачна връзка...
Докато мислех за всичките мъже, на които съм била тайната любов, за всичките случки, в които някой ангажиран се е осмелявал тенденциозно да ме съблазни и за моментите, в които без да ми мигне окото, самата аз съм се държала доста невъздържано, оставяйки скруполите си на заден план – по телефона ми звънна едно мое бивше гадже. Разделени сме повече от четири години, изневерявала съм му веднъж, макар да смятах, че е голямата ми любов. И днес ми съобщи, че се е влюбил. За първи път от четири години насам. Разказа ми подробно как са се запознали, как я нарича, когато са насаме, сподели, че е по-голяма с пет години от него, и звучеше наистина щастлив. След тези 16 минути и половина разговор и аз бях щастлива, защото при следващата ни среща бих могла например да му разкажа за моята връзка... с женен мъж.
Но после се замислих – кое му е нормалното на това да говориш толкова дълго с бившата си приятелка, било то и за настоящата. И кръгът се затвори. Реално той не беше ангажиран с нея. Не е бил ангажиран и с мен. И никой не е ангажиран с никой. Дори един стабилен и видимо щастлив брак не би спрял жената, или мъжа, решени да получат за трофей избраника си. Единственото сигурно нещо е, че междуполовите отношения са временни, а бракът е един от най-красивите и плодотворни митове, върху които може да се разсъждава късно вечер на чаша силен ром и пълен пепелник.

текстът е публикуван в сп. ROUGE, ноември '07

Напук на кризата, новооткритият частен Модерен театър изкарва премиери и цяло лято ще работи, за да допълни афиша си

2009-06-03T09:45:00.000-07:00

На 13 април тази година се състоя официалното откриване на Модерен театър – първият частен театър с постоянен актьорски състав и собствена сцена. Първата презентация на проекта се състоя на 10 декември 2007, в сградата на бившия дом на Българо-съветската дружба. И след започналите дълги ремонти, изринатите 300 т боклук, сменените ВиК тръби, вкараните над 6 км кабели в стените и т.н. - малко хора вярваха, че изобщо ще се стигне до реалното откриване.

Светлина в тунела
„Сградата на бившата Българо-съветска дружба е строена през 50-те години на миналия век, а залата, която ние наехме беше потънала в паяжини.” – разказва Ивайло Христов, артистичен директор на театъра. Днес обаче всичко е ново. Нещо повече – луксозният и стилен интериор е нещо, което малко театри в България могат да си позволят.
Необичайно високата инвестиция от три милиона евро идва от гръцкия бизнесмен Димитрис Арванитис (генерален мениджър на театъра). „Той никога не се е занимавал с такова нещо, единственото, което го свързва с театъра е голямата му необяснима любов към него. Изгледал е всичко – в България и по света.” – споделя Ивайло Христов. И в резултат на това, най-неочаквано се ражда идеята да направи частен театър в България. Обажда се на Ивайло Христов и го кани за артистичен директор. „Дълго време го убеждавах, че такъв проект е невъзможен – това е на баир лозе.” – казва настоящият директор на Модерен театър.
Към екипа се присъдиняват драматургът Людмил Тодоров, Иван Попйорданов (административен директор), Василка Бумбарова (мениджър международни проекти). Сред поканените актьори в трупата са Филип Аврамов (изиграл главната роля във филма на Иглика Трифонова „Писмо до Америка” и понастоящем едни от главните действащи лица в шоуто по Нова телевизия „Царете на комедията”), Искра Ангелова (по-позната на широката зрителска аудитория от предаването й „Нощни птици” по Канала), Касиел Ноа Ашер, Иван Бърнев, Бойка Велкова, Стефания Колева, Валери Йорданов, Иван Радоев и др. „Това са хора, с които вече съм работил, които са приятели, единомишленици и се радвам на това, че всичките казаха „да” веднага и напуснаха държавните театри, сигурността и се закачиха и те за тази щура идея.” – споделя Ивайло Христов и признава, че искрено им благодари за смелостта. Защото в частния театър риск да не печелиш винаги има. Нямаш зад себе си нито Общината, нито която и да е държавна институция. „ Актьорите са толкова платени, колкото сами си изкарат.” – казва директорът на Модерен театър.
Плановете на екипа засега са да правят турнета в България, така че всички да могат да се срещнат с трупата и постановките на театъра. Официалното откриване на театъра стана с пиесата на Ясмина Реза „Божествата на касапите”. В деня на първата си премиера самата Реза получава покани от 20 европейски театри да я поставят там. Пиесата дори се бори за награда Тони. Ивайло Христов споделя, че тъкмо добрият текст е в основата на качественото представление – „В продължение на 2 години изчетохме страшно много неща и има пиеси, които са проверени в цял свят, че се харесват. Слава богу има страшно много добри пиеси и задачата ни е да ги намерим и поставим тук.”
Въпреки летящия старт, предстои най-тежката битка – тази за публиката и за популяризиране на мястото. „Задачата сега ни е да поканим хората на София в най-новия театър, казва Ивайло Христов – „да научат, че съществуваме, да разберат, че това е едно чудесно фоайе с бар, с възможно най-добрите условия. Тук могат да гледат качествени и интересни спектакли с добри актьори и режисьори. Няма друг начин за убеждаване на публиката, освен този. И борбата тепърва започва.”
До края на сезона афишът на Модерен театър ще се попълни от два моноспектакъла – „Пещерният човек” от Роб Бекър с участието на Филип Аврамов и „Секс, наркотици и рокендрол” от Ерик Богосян с Асен Блатечки. За юни са предвидени премиерите „Самотният запад” от Мартин МакДона и „Да играеш жертвата” от Братя Преснякови. Амбицията на целия екип е през лятото да попълнят афиша си и залата с 399 места да посрещне публиката през новия театрален сезон с 10-12 заглавия.
„Може би наистина е дошло време в България да се замислим за духовното си здраве.
Театърът е направен с много труд и лишения и въобще не беше лесно” – споделя още Ивайло Христов. „По време на криза направихме театър – така се случи. Не знам за добро или зло. Времето ще покаже.”

Дилемата частен-държавен театър в България и по света
Навсякъде по света, включително и в бившите социалистически страни – има по един държавен театър. Един е държавният театър във Варшава, например – останалите са подпомогнати или от Общината, или са изцяло частни проекти. Такава е ситуацията и в Прага. Ивайло Христов разказва как в Русия почти пред очите му един бизнесмен построява театър специално за класа, завършил руската театрална академия с доста добри постановки. „Не можем да се мерим с Русия – когато отидеш пред театъра там, виждаш огромен списък със спонсори, кой от кой по-голям на пазара” – продължава директорът на Модерен театър и добавя: „В България вече нямаме такива традиции. Трябваше да дойде един човек от Гърция, за да ни направи частен театър. Няма да коментирам този факт. Слава богу, че все пак се случи.”
Кратка справка показва още, че частните театри в Турция например, датират от 1950 година. Точно те се оказват водещите в този вид изкуство. Франция разполага както с частни, така и със смесени и частни театри. Броят на последните са общо 46 в Лион, останалите – в Париж. Всички частни театри там обаче получават известна субсидия от държавата (скоро в пресата излезе информация, че за 1996 г субсидията възлизала на 92 милиона франка).
Масираната програма за възстановяване от началото на 1950 г в западна Германия създава много нови и модерни театрални пространства – големи сгради за опера, балет, малки експериментални форми. А от 1960 г насам вече има над 170 театъра, 55 от които са частни проекти.
В България този тип театрални инициативи се случват доста по-късно. Пример за това е открития през 1990 г театър „Ла страда”. С малки изключения средствата постъпват предимно от продажбата на билетите. На публиката е познат и основаният през 1992 г. театър „Кредо” на Васил Василев – Зуека и съпругата му Нина Димитрова. Той обаче няма собствена сграда и разчита на неформалния начин на работа за реализиране на спектаклите си, съвместно с „Театър 199”. През 1997 г актрисата Искра Радева основава театър „Искри и сезони”, чиято начална идея е да възроди някои от върховете на българската класика. Този театър също не разполага със своя трупа и кани различни актьори и режисьори. Друго събитие е „Перпетум мобиле”, появил се през 1998 г, основан от бившия административен директор на Народния театър Кирил Воденичаров. И макар българската частна театрална картина да изглежда сравнително раздвижена, по-голямата част от публиката не е запозната с конкретните проекти...

Националният статистически институт публикува следните данни:

Брой театри:
2000 г - 75
2005 г – 75
2007 г – 78

Брой постановки:
2000 г - 1 269
2005 г - 1 453
2007 г - 1 349

Среден брой представления на един театър:
2000 г - 140
2005 г - 144
2007 г – 140

Колкото до посещенията, цифрите сочат следното:
Среден брой посещения на един театър:
2000 г – 17 хиляди
2005 г – 20 хиляди
2007 г – 21 хиляди

Среден брой посещения на едно представление:
2000 г – 123
2005 г – 137
2007 г – 149

Преди малко повече от 5 години, в-к Дневник излезе с тревожно, но в никакъв случай изненадващо заглавие – „Общинските театри в София са пред фалит”. Тогава изданието съобщи, че максималните годишни приходи от билети на театър „София” за периода са 120 хиляди лева, а само издръжката на сградата е 300 хиляди. Сходно е положението и с другите столични театри, финансирани от Столична община.
На 22 май тази година обаче, в разгара на финансовата криза, новооткритият частен Модерен театър представи своята втора премиера – „Нищо по-хубаво”.

снимки: архив на театъра
текстът е публикуван на адрес www.e-vestnik.bg

Гергана Плетньова: „Все още се чувствам неловко в компанията на актьори, не съм на тяхното ниво.”

2009-04-22T12:58:00.000-07:00

Гергана Плетньова е на 21 години, трети курс актьорско майсторство в НАТФИЗ и от март тази година не само интересната фамилия, но и лицето й стана по-разпознаваемо. Гергана е новото откритие на режисьора Светослав Овчаров, който я кани да играе главна роля в неговия му филм „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”. Тогава тя е едва първи курс. Резултатът? Роля в следващия проект на Светослав Овчаров „Зад кадър”, чиито снимки са почти завършени.
В момента младата актриса участва в студентската пиеса „Смъртта и дяволът” на сцената на Младежкия театър. Отскоро репетира в театър „София” авторската пиеса „Неделя вечер” на Захари Карабашлиев (автор на романа „18% сиво”). „Това е първата ми пиеса на професионална сцена извън НАТФИЗ” – споделя възторжено Гергана.

Щастието от поетата професионалната посока не идва лесно и изведнъж. „Не можех да казвам „р” преди да кандидатствам в НАТФИЗ. Но се научих, защото нямаше да ме приемат. Наложи се да посещавам логопед. В началото нищо не ми се разбираше. Ходех на концерти на група „Остава”, която слушам отдавна и много харесвам. Там пеех на воля, защото никой не можеше да ме чуе. И общо взето така се научих да казвам нормално „р”, от инат.” – споделя Гергана.

Противно на очакванията за внезапно появило се младо лице в медийното пространство, никой в семейството й не се занимава с актьорство. Родителите й работят в туристическа фирма, а по-голямата й сестра Рада завършва журналистика в Германия, прибира се тук, но остава без работа. „Майка ми беше много против да кандидатствам това, заради финансовата несигурност. Трябваше да дойде на изпита, да ме види и да разбере, че това ме прави щастлива и нямам друго какво да правя.” Гергана е напълно наясно, че доходите на един актьор в България са доста непостоянни и изборът й на професия е доста рисков. „Въпреки това – обяснява тя - вярвам, че ако продължавам да си върша работата както трябва и да имам късмет да се снимам в киното (където има пари) – няма начин да не се оправя. Винаги съм знаела, че ще правя точно това. Така че не си позволявам да си помисля, че няма да ми се получат нещата. Вероятно бих работила в чужбина постоянно. Винаги съм искала да правя това тук, но ако имам възможност да отида на друго място – веднага бих.
Всъщност най-важното е, че съм щастлива, защото и двете със сестра ми Рада станахме точно такива, каквито искахме. И съм сигурна, че все някой ден ще си намерим своето място в професията.”

В семейството на Гергана всички обичат книгите. „Слава богу, че вкъщи винаги и отдавна се чете” – споделя тя. „Напоследък обаче каквото и да отворя – заспивам на втората страница. От малка съм така, чета бавно. А Рада чете страшно бързо, проследявала съм й погледа понякога и съм се изумявала.” – смее се Гергана. И споделя още, че винаги е мечтала да се научи да свири на пиано - „Като малка ходех при една учителка по пиано, която веднъж хвана и ми изряза ноктите до кръв, за да мога да свиря добре. След което спрях с пианото. Но знам със сигурност, че децата ми ще се научат да свирят, каквото и да им коства това. Помни се свиренето, а усилията се забравят.”

Гергана Плетньова завършва Втора немска гимназия, но с френски език (73-то у-ще). Но се увлича по театъра много преди кандидатстването в НАТФИЗ. „Посещавах една школа към Академията преди кандидатстването ми.” – разказва тя. Въпреки това, първият път не я приемат и Гергана отива за една година в Нов български университет в класа на Цветана Манева. „Бях свободен курсист там - което означава, че си плащаш, за да посещаваш единствено часовете по актьорско майсторство. Сега като се замисля, просто винаги съм искала да се занимавам с това.” - обобщава актрисата.
Дилема преди избора на професионален път все пак има, защото Гергана обича да рисува и сериозно се замисля дали да не опита в Художествената академия. „Оказа се, че май не рисувам чак толкова хубаво, на всичкото отгоре ми трябваше много повече подготовка, отколкото имах, пък и... другото ми се правеше повече.” – споделя Гергана. Сега по-скоро рисува, когато има за кого. Така е и с готвенето – обожава да го прави, но предпочита да е за някой друг.

Преди половин година Гергана решава да се изнесе от апартамента на родителите си и заедно с нейна приятелка от училище си намират квартира в центъра на столицата. „Нашите известно време не можеха да разберат защо точно искам да се изнеса и да не съм при тях. Още повече, че техният апартамент също е в центъра.” – казва Гергана и продължава – „Едва ли някой родител би разбрал това всъщност. Макар навремето и той да е направил същото.” Актрисата споделя, че й харесва да е самостоятелна, да е тихо и спокойно наоколо и да не се съобразява с никой и нищо.
„Издържам се сама вече от половин година, което не е кой знае колко много, но пък важното е, че успявам.” – разказва тя. „Нямаше изобщо да се изнеса, ако не можех сама да си плащам сметките. Делим наема с приятелката ми. Гледам да не си купувам много неща за вкъщи, нямам нужда от много мебели - имам единствено легло, етажерка за книги, за да не стоят на земята и шкаф за дрехи. Не съм претенциозна и нямам силни желания да си купя тази или онази дреха – имам си 2-3 периода в годината, в които се грижа за това, но нищо повече. Харча пари единствено за излизане вечер, когато ми се случи и за храна.” Гергана разказва, че в квартирата си предимно спи и яде. Затова мястото е идеално за почивката, от която все по-често се нуждае и допълва: „В квартирата имаме телевизор, който работи с по-специална технология – трябва да му пъхнеш една вилица, за да хваща програмите. Установила съм обаче, че ние така или иначе не гледаме особено телевизия. Имаме и лаптоп в стаята на моята приятелка, но го ползвам, ако трябва спешно да си проверя нещо. Това е основният плюс на квартирата - като се прибера там, няма какво да ме разсейва.”

Гергана Плетньова споделя, че колкото и да е неприсъщо за студентския живот (и още повече за този в НАТФИЗ) тя не обича излизанията с големи компании, кафенетата, не пие и не пуши... „Никога не съм имала „компания”, не ми е и липсвала. Имам приятелката ми, имам сестра ми. Имам и много познати, но нямам кръг от хора, с които постоянно да се виждам.” – разказва тя и споделя още, че не се сближава много с хората. „Винаги съм била такава. Имам периоди, в които се отдръпвам и не съм контактна. За мен не можеш да кажеш „тя е душата на компанията”. Сега обаче не го правя умишлено, просто имам работа.” – допълва Гергана. Вечер не излиза с колегите си, защото цял ден са прекарали заедно. Предпочита ако след репетиция (която обикновено е от 9 до 19 часа, или в най-добрия случай до 14 часа) има някакво свободно време, да се прибере и да поспи или поспортува, за да е в добра форма на следващия ден. Не се чувства комфортно с ужасно много хора покрай нея, защото не може да общува пълноценно с никой от тях.
Отношенията с колегите, дори на тази възраст, имат своите особености. Ето какво разказва Гергана за това: „Всички от класа ми, които са не по-малко единаци от мен, са талантливи точно колкото мен. А аз съм единственият човек от групата ни, който вече се е снимал в киното и по някакъв начин си проправя път за по-нататък. И това ми коства много. Те разбира се, не са такъв тип хора, които ще ми казват в очите как се чувстват, или ще обсъждат гласно мислите си, но се усеща някакъв вид раздразнение от тяхна страна и не трябва да си кой знае колко интелигентен, за да го разбереш.” И Гергана вече знае, че ако я изберат да участва в някакъв проект, първо би споделила новината с някой от утвърдените актьорски имена. „Хората, които най-искрено ми се радват, когато ми се случи нещо професионално, се оказват точно те. ” Вероятно защото хора като тях могат да погледнат по-дистанцирано, да ме поздравят искрено, да ме подкрепят и да ми дадат съвет” – споделя тя.

Може би точно с тази нейна гледна точка се обяснява спокойното й приемане на противоречивите оценки по адрес на филма „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”. „Хората които уважавам и харесвам професионално го харесаха. За мен това беше важното.” – разказва главната героиня от лентата. „Важно е кой ти казва, че не харесва това, което правиш.” – продължава Гергана. „Е, понякога приемам и доста лично коментарите. Въпреки това, нямам съмнения, че по принцип не съм добра и не ставам. Самокритичната съм до крайност в конкретни неща. Неполезно самокритична. Например, харесвам какво съм направила в „Хемингуей”, но има определени места, които болезнено не понасям. Ето затова обичам повече театъра – там винаги можеш на следващото представление да поправиш някоя грешка от предишното”
Гергана Плетньова е от онези хора, които успяват да се приемат умерено сериозно. Тя споделя, че единствената мисъл за професионалното й развитие след първия й филм не е била свързана с факта, че някой може да я разпознае на улицата, а с това, че иска да снима още, и още. Актрисата разказва, че безкрайно щастлива са я направили срещите й с Иван Бърнев, когото много цени и чувства особено близък, както и Руси Чанев. „Фактът, че още на кастинга за филма комуникирах с него ми беше достатъчен, пък какво остава за това, че снимахме заедно. Само мога да се радвам, че работя с професионални актьори в киното.” – споделя Гергана.

Снимките на „Хемингуей” се оказват важни за младата актриса, защото по същото време тя среща и любимия си човек, а любовта й я държи вече трета година. „Свикнала съм любовите ми да са дълги. Не тръгвам към някой, ако знам, че няма да продължим по-нататък. Няма смисъл за мен.” – разказва Гергана Плетньова и споделя още, че в последно време около Великден все й се случват тъжни неща в личен план, колкото и да обича този празник. „Установила съм обаче, че в живота ми има винаги баланс между личния живот и работата. Винаги, когато ми се случи нещо тъжно в личния живот, ми се обаждат за работа – за кастинг, филм... Когато едното тръгне надолу, другото тръгва нагоре.” – казва тя.
Макар Гергана да живее с приятелката си от училище, тя няма нищо против да живее и с човека, с когото е, макар досега никога да не го е правила. Вероятно заради репликите в личните отношения, които я карат да се чувства ужасно – „има време” и „нека не избързваме” и които тя първа изрича от страх да не ги чуе за себе си.
„Някой ден искам да имам деца, но съм далеч от представата, че ще имам идилично семейство.” – споделя Гергана. „Даже все си мисля, че накрая сама ще си ги гледам. Особено ако продължавам да се занимавам с тази професия, идилия със сигурност няма да има и ще бъде доста напрегнато. Но дори това не пречи, ако човек има желанието.”

текстът е публикуван в www.e-vestnik.bg

България като част от Горан Брегович

2009-04-13T12:15:00.000-07:00

4 български певици са минали през оркестъра на музиканта. Колегите му не го обичат, но публиката го обожава.

От създаването на своя „Оркестър за сватби и погребения” Горан Брегович използва единствено български певици. Четирите българки Людмила и Даниела Радкови, Снежана Борисова и Лидия Дакова са от ансамбъл „Филип Кутев”. Но в момента в оркестъра на Брегович са само сестрите Радкови.

„За първи път пристигнах тук, когато Емир Костурица снимаше в София и Пловдив епизоди за филма „Ъндърграунд”, разказва Горан Брегович. Тогава срещнах и певиците от ансамбъл „Филип Кутев”, които веднага включих в моя оркестър. Осъзнах, че България и българската музика са много важни за мен, защото вашите ритми по своеобразен начин обединяват музиката на Балканите. И съвсем не е случайно, че българската музика е първата, която стана популярна на Запад с “Мистерията на българските гласове“. Тъкмо те проправиха пътя на световния интерес към балканската музика.”

За последните 15 години Брегович е изнесъл 6 концерта в България. Първият е през 1996. В проекта участва смесен хор и софийската филхармония, но публиката е едва 2-3 хиляди души – почти незначителен брой за 43 340 седящи зрителски места на стадион „Васил Левски” в столицата. Следва посещение на музиканта в Пловдив през 1999. В интервю преди концерта си Брегович за първи път публично признава, че „покрадва” без свян отвсякъде и не смята това за грях. Интересът към този концерт е далеч по-голям. Билетите са разграбени почти веднага, а цената им на черно достига тогавашните 100 марки. Толкова бил и кувертът за маса в кръчма в близост до естрадата, където Брегович щял да представи композициите си.

Залата е в еуфория от изпълнението на хитовете от „Аризонска мечта” и „Ъндърграунд”, без да се интересува от конфликтите с други музиканти около авторството на Брегович. Един от тях е Влатко Стефановски – етно-рок джаз китарист от Македония, роден в Прилеп през 1957 г. Марк Нопфлър и Джон Маклафлин го определят като най-добрия китарист в света. И може би е така, особено когато започваш да свириш на китара на 13 години. Стефановски е един от основателите на „Леб и сол”, с които има издадени 13 албума в периода 1978–1991 г.

„Абе, Влатко, ова е твоя музика, бе?!”, възкликва жената на китариста по време на премиерната прожекция на „Аризонска мечта”. По-голямата част от музиката към филма се оказва на Стефановски, когото Брегович кани на премиерата. Случаят бързо отшумява, след паричното обезщетение, за което двамата се разбират.

Горан Брегович пише музиката и за българския филм на Джеки Стоев „Летете с Росинант”, който излиза през 2007, но няма особен успех в България. На пресконференцията, дадена тогава, Брегович обяснява защо толкова дълго не е писал филмова музика с факта, че продуцентите се сещат за музиката, когато парите от бюджета са вече свършили. Тук обаче нещата били по-различни и се е съгласил, защото са му се обадили във време, когато можели да му платят.

„Въобще не успях да разбера що за филм е това, разказва Брегович след премиерата. Той е направен по начин, по който никога не съм виждал да се прави кино. Подобно нещо може да се случи само у нас, на Балканите. Но се радвам, че създадох музиката за него.”

„Когато ме питат като какъв бих се определил, отговарям - като наш”, разказва Горан Брегович за народността си. Музикантът е роден в Сараево в семейство на баща хърватин и майка сръбкиня на 22 март 1950. Като малък Горан не проявява особена склонност към музиката, дори във втори клас е изхвърлен от музикалната школа, защото е мързелив и няма талант. Това, между другото, е определение, което доста негови колеги биха дали и днес за него. Публиката обаче го обожава.

Брегович има дълга музикална биография. „Започнах още на 15 години да свиря по заведения с групи като “Зверове“, “Кодекси“, “Ютро“. На 17 години свирех вече в стриптийз-барове. А на 21 години бях рок-звезда”, разказва самият той. През 1974 година Брегович сформира своята група „Бийело дугме”, кръстена на едноименната му песен „Kad bi’ bio bijelo dugme” („Ако бях бяло копче”). Бандата просъществува до 1989 г. В България той стана популярен с музиката към филмите на Костурица „Циганско време” (1989), „Аризонска мечта” (1993) и „Ъндърграунд” (1995), който се оказва и последният им проект.

В личния си живот музикантът е доста затворен и даже скучен. Среща настоящата си жена Дженана (Джена), когато тя е едва на 15 години. Тази тяхна първа любов прераства брак, от който в момента имат 3 дъщери. Дженана живее в Париж с децата си, а когато Горан не е на турне пътува между Париж и Белград, където твори.

Доста шум се вдигна около прекъсването на сътрудничеството между Брегович и Костурица. „Горан Брегович е модерен човек. Той ще ви покани на вечеря. Ще ви открадне портмонето и после ще ви увери, че той е платил вечерята”, споделя по време на гостуването си в България през 2001 г. Емир Костурица. Режисьорът представя у нас филма си „Черна котка, бял котарак” и изнася концерт с групата си „No Smoking Orchestra”.

Обяснението на т. нар. балкански бунтар е в самото време, в което живеем – днес дори диджеите се възприемат като автори, според думите на режисьора. „Можем да третираме и Горан Брегович като диджей. Ще ви кажа и защо. Оказа се, че едната композиция, която той създаде за филма „Аризонска мечта” и която Иги Поп изпя, всъщност е стара песен. Той само я е аранжирал по нов начин и я представи за своя. В Париж имаше съдебно дело за това”, казва Кустурица.

Но версията на Брегович за различните познати елементи в музиката му е доста смислена. „Аз идвам от една музикална култура, в която има много малко оригинални неща – ние сме обкръжени от музиката на Гърция, Турция, Румъния, така че аз съм композитор на една смес от всички тези музики, малко като Франкенщайн. Но когато мисля за Франкенщайн, аз мисля за една нова красота. Това, което през 20 век символизира Франкенщайн – грозотата, през 21 век ще символизира красотата. Всичко красиво през новото хилядолетие ще бъде смес. След 20 години Балканите няма да изглеждат както изглеждат сега. Ще бъдем много повече смесени, отколкото днес”, обясни музикантът по време на последното гостуване в България през март тази година.

След втория си концерт в Амфитеатъра в Пловдив, през 2003 Горан Брегович изнася още един в София в зала 1 на НДК. Той идва с пълния състав от 40 души на своя “Оркестър за сватби и погребения”, за да представи петия си по ред албум, издаден в България. През 2005 следва една изненада, която влиза в историята, макар и да не свързана с България. Сформираната през 1974 група „Бийело дугме”, чиито композитор и китарист е Брегович, се събира след 16-годишна раздяла, за концерт в бившите югославски републики.

Една от най-популярните рок групи от 70-те и 80-те от бивша Югославия всъщност идва за първи път в България през 1982 г., а публиката на концерта тогава наброява 120 000 души. „По това време рокът имаше най-съществена роля в нашия живот. Това беше единственият начин, по който гласът ни можеше да се чуе и на всеослушание да изразим недоволството си, без да рискуваме да бъдем арестувани”, обяснява непреходната си страст към рокендрола Брегович. На концертите на „Бийело дугме” атрактивният вокалист Желко Бебек в началото носи униформа на Тито, а във втората се облича като бездомник.

Още от създаването си бандата се превръща в явление в рока от Източна Европа, но плочите им се продават в България и други социалистически страни единствено на черно, а слушането на тази музика е почти нелегално. Въпреки светлите дни на „Бийело дугме” и петнадесетте години слава, групата се разпада, а Горан Брегович запазва правата върху името.

„У мен не е останало нищо - имам предвид концептуално, което да не съм осъществил с “Бийело дугме”. Това, което правехе, бе горене докрай. И вече няма пламъче, което да ни възпламени отново. Не виждам какво ново може да се получи от реанимиране на “Бийело дугме“. Ако съм останал без пари и искам да заработя нещо, то тогава може да има някакъв смисъл в това. Но аз нямам такъв проблем, няма и изгледи за подобно нещо”, коментира затворената страница с групата Брегович. Реабилитация обаче има, но тя е доста кратка, защото след концерта на групата през 2005 г. членовете на „Бийело дугме” жестоко се скарват. Причина са парите. Хонорарът на Брегович и продуцентът в пъти надвишават този на останалите музиканти.

Раздялата с Горан по никакъв начин не пречи на тримата бивши членове на „Бийело дугме” (Ален Исламович, Младен Войичич-Тифа и Желко Бебек) да продължат работа заедно, макар и не обединени от марката „Бийело дугме”. Така през 2008, дванадесет музиканти, предвождани от Желко и другите две югославски рок легенди, пристигат в Кюстендил, за да изнесат концерт. Тъкмо тогава Бебек определя настоящите си отношения с Брегович по следния начин: „Отлични са! Той ми остави телефонния си номер, когато се събрахме през 2005 в Белград. Тогава го попитах, дали има моя телефонен номер и той ми отговори с „да”. ОК, казах, ще се чуем! И когато се разделихме след концерта, опитах да му позвъня, но операторът ми отговори, че такъв номер не съществува…”

За последните две години България е последната страна, която може да се оплаче от липса на присъствие на Брегович. Двата му поредни концерта са през 2008 г. в софийски клуб и през 2009 г. в Банско. За концерта през март в луксозен хотел в Банско, Брегович каца на летище София с частния си самолет, за да представи новия си албум „Алкохол”.

„Когато идвате от една култура, от която аз идвам, няма защо да се извинявате, че пишете за алкохол. Цялата история на нашата музика е съпътствана с алкохол. Ние нямаме класическа музика…”, започва обяснението Брегович и го допълва с личната история на семейството си. Майка му се развежда с баща му, заради неговата алкохолна зависимост. Веднага след развода Брегович-баща събира сили да се излекува. Майка му почива от левкемия, а той се връща в родното им село. Засажда лозе и започва да произвежда вино, което до края на живота си изпива почти сам.

„Целия албум „Алкохол” съм посветил на моите родители, споделя Брегович. Аз по принцип не пия, правя го единствено на сцената. Когато на последния запис от концерта ни видях колко съм изпил, реших, че вероятно и на хората, които гледат ще им се припие с тази музика. Тогава разбрах, че всъщност трябва да направя две части на този албум – едната, посветена на концентрата („Сливовица”) и другата, за по-слабия алкохол. Затова вторият диск, който ще излезе тази есен, ще носи името „Шампанско”.

Най-новите попълнения в “Оркестъра за сватби и погребения” датират от 2-3 години. Но има присъствие на сцената, което е повече от разпознаваемо – българските вокалистки от ансамбъл „Филип Кутев”. Брегович винаги е използвал български певици. От времето на „Ъндърграунд” музикантът работи със сестрите Людмила и Даниела Радкова, след изпълненията на които често се чуват възгласи от публиката:

„Ове булгарки опасно певат!…”

За добро или лошо, сестри Радкови разполагат с броени свободни дни, извън професионалните си ангажименти. Турнетата на Оркестъра са дълги и на година пътуват хиляди километри до най-различни краища на света. Нищо чудно, че простичката философия на живота за Горан Брегович е „Газ до дупка, докато има бензин!” Талантът си сестрите наследяват от своята баба – любима на всички певица в село Градище, Ловешко. Вместо да я карат да работи, съселяните й я качвали на една копа сено и тя им пеела.

“Не познаем по-ячий глас от тай на Людмила!”, признава Брегович.

Обичан от публиката и недолюбван от част от своите колеги, Горан Брегович създава музика, за да живее от това. И то доста добре. „От 24 години съм доста богат и имам повече пари, отколкото са ми нужни”, признава Брегович. „Аз работя по поръчка”, продължава той и вероятно затова определя таланта като паста за зъби – трябва все да го изстискваш. А ако наистина е вярно (по думите на музиканта), че „Европа е стара курва, която знае как да печели”, то мрачните, страховити и дори налудничави балкански народи са в самото й сърце.

Снимки: личен архив
Тестът е публикуван в e-vestnik.bg

private

2009-04-09T11:47:00.000-07:00

Тъй като това е блог, редно е да имам място в него и за някои по-лични неща... Краят на март стана малко по-важен за мен, заради двамата души, плътно и наситено присъстващи в живота ми.
Макар празниците да са вече стабилно отшумяли, има смисъл да си ги припомням.

Честит Икар, с'рце!
И ЧЕСТИТ ПЪРВИ РОЖДЕН ДЕН, ДАРИНЧЕ!

Всъщност, смисълът е в споделеното щастие...

Т.

„Казанова” – между „осанна” и „разпни го”

2009-03-14T01:32:00.000-07:00

Едва ли някой, който чете афиша на „Сълза и смях” за т.нар. реквием за любовта, ще очаква от заглавието „Казанова”, Владо Карамазов, изобилието от жени, вино и грях да го направят съучастник в една романтична, мила, жизнеутвърждаваща, лека и разтушителна приказка... Още повече, че си имаме работа с Диана Добрева. Нейната първа режисьорска провокация към зрителя беше представлението „Медея”, за което театралната и кино актриса дори получи статуетка „Аскеер” за изгряваща звезда.

Този сезон тя отново хвърля ръкавицата, този път с представление за ненаситния в похотта си благородник Джакомо Казанова. Едно нещо веднага става ясно - да обичаш любовта си е особено тежък труд. Но не по-тежък от този, на някоя и друга чиста женска душа, която не успява да понесе пищната провокация и с трескави стъпки напуска салона. Разбира се, винаги е налице възможността вкъщи да я чака ел-техника, или пък да са й ударили колата на паркинга. И дано да е така, защото когато в театралното пространство се случи нещо, предизвикващо едновременно „жужене” от възторжени коментари и припадъци от недоволство – добре е да се види. А когато наред с всичко това, присъства смислен сюжет, наситената сценография и костюми, просмукваща се в тялото музика (не само заради силата на звука) – задължително е да се види.

Факт е, че Диана Добрева е успяла да извлече от 12-те тома разюздани мемоари на Казанова една приятна квинтесенция на живота и приключенията му и на всичкото отгоре да ги облече в забавен и красиво звучащ текст. Той обаче малко трудно достига до съзнанието на всички гледащи пуритани в салона, отчасти и заради доста фриволните пози на актьорите, маркиращи изобилието от женско присъствие в живота на реалния Казанова. И разбира се, за да не е всичко просто едно тържество на плътта, смутено изчервяване на зрителя, всеобщото веселие и виното на сцената, Диана Добрева и екипът й са „обицовали” спектакъла в загадъчна, тъмна и дори в известен смисъл готик визия и усещане. Сигурна съм, че ако Кубрик гледа „Казанова” ще остане доволен. Защото финалният бал на сладострастния благородник и неговите многобройни (в случая 8) завоевания е като изваден от популярната сцена на „бала” с маски в „Широко затворени очи”.

Поредното успешно отиграно предизвикателство в спектакъла е концентрираното женско присъствие и ясното фиксиране на някои повратни образи, пресекли пътя си с този на Казанова. Всеки от тях се явява по категоричен и динамичен начин и за момент те кара да забравиш за възможните опасности и тежестта от работата с един предимно женски екип. Вземете МОНАХИНЯТА - привидно неподатливата благочестива и богобоязлива жена. Или пък САМОУБИЙЦАТА - комична в упоритостта си и драматична в постигнатите резултати. А колкото до зрителя – той със сигурност дълго ще носи образа й в съзнанието си. За съжаление, точно преди заспиване... Нека да спомена ВЕЧЕРЯЩАТА, която като че ли е най-точното доказателство, че любовта на мъжа минава през стомаха. Първо. И заедно с ПРИПАДАЩАТА, ЛУДАТА, ТУРКИНЯТА, РУСКИНЯТА ще стигнете до образа на ЗЛАТНАТА ЖЕНА - необходимото „трезво опиянение”, което трудно се различава от махмурлука. Защото желанието да владееш някого винаги причинява главоболие...
За шокиращото според някои изобилно присъствие на гола женска плът благодарност заслужават всичките осем актриси, сред които Биляна Петринска, Жана Илиева, Вилма Карталска, Анели Пино и др. Нека обаче дамите, посетили представлението единствено заради Владо Карамазов имат предвид, че той остава облечен до края.

И ако е вярно, че гледането на женски гърди пази мъжете от инфаркт – сигурно е, че от салона на „Сълза и смях” ще излязат едни много здрави мъже... В случай, че останат до финала.
Да пием за това!

снимки: Елена Спасова и архив на спектакъла
текстът е публикуван в e-vestnik.bg

Размислите по пътя на Биляна Петринска

2009-03-14T01:25:00.000-07:00

„Всичко зависи от мен! Аршинът, с който се мери талантът е строго субективен.” – категорично заявява Биляна Петринска в отговор на противоречивите оценки на публиката и артистичната гилдия, които всеки един актьор може да получи.
Биляна може да има много лица на сцената или екрана, но по-важното е, че сред семейството и приятелите си е една – освободена, щастлива, вдъхновена... Освен разбира се, когато не е. Разговорът с нея разсея съмнението ми относно българската поговорка „Човек не е пророк в собственото си село”, защото навремето тъкмо дядо й бил сигурен, че лицето й ще стане популярно сред хората.
Днес си мисля, че след избора на професионален път, следващото важно нещо е да успяваш да го съживяваш всеки ден в сърцето и ума си, и да го отиграваш пълноценно. Колкото до Биляна Петринска, точната дума е „непринудено”. Тя умее това.

Ако днес е първото ти интервю в живота, как би искала да го започнеш?
Родена сам в един зимен януарски ден. И оттогава се боря да съм достоен човек и силна личност…

Нека забравим за момент клишетата за теб в медиите. Коя си ти накратко?
Много ме бива да давам приятелски съвети – нещо, което никога не успявам успешно да направя сама за себе си. Онемявам пред нахалството, злобата, лицемерието и насилието във всичките му форми. Имам страшно чувство за справедливост и мразя всичко, случващото се по „втория начин”. Не понасям заболяването „звездомания”. Не се конкурирам с този сорт хора и “не бягам с тях на обща писта”. Когато ми се случи да срещна интригата, манията за величие на всека цена и фалша , винаги се моля да не ме заразят, защото имам доста живи примери пред себе си. Всъщност, може би такива хора има и във всяка друга сфера, но при жените актриси е страшно, когато се превърнат в “това” ...Да не дава Господ!

Какво ново ти даде участието в „Казанова”?
Преди всичко свобода. Проектът е изцяло авторски и тръгнахме на чисто, нямахме нищо написано, защото реално пиеса за Казанова не съществува. Липсата на текст всъщност е страхотна свобода, но и доста страшно в началото, защото си в нищото. Когато обаче от това се роди нещо общо, то става много лично. Усещането е изключително.
На премиерата самата Диана Добрева спомена, че посвещава спектакъла на майка си,моя обичана колежка - актрисата Елизабет Карагеоргиева, която почина съвсем наскоро. Нещо повече, финалните думи в спектакъла са и последните думи на майка й.
Затова този спектакъл за мен е като изповед. Той се оказа и добра проверка на силите (едновременно актьорски и физически), каквато е нужна на всеки един актьор. Проверка до къде стигам, когато има доверие, обич и разбирателство с екипа. Това са рядко случващи се неща.

В това представление има доста наситени образи, които няма как да не те преследват известно време. Сънуваш ли нещо след него?
Конкретно за „Казанова” не съм сънувала нищо. Успявам някакси да „чистя” натрапливите усещания. Сънувам стандартните актьорски сънища – излизаш на сцената и не си облечен в костюма си, или пък забравяш текста. Това е ужасен кошмар. Друг подобен е, че закъсняваш, но колкото и да тичаш, не можеш да излезеш на сцената.
Но Диана често сънува, разказвала ми е много пъти как сънува част от реж исьорските си решения, цели визии за някоя сцена. Но това е до психика и емоционалност.
Аз често сънувам символи, които много точно ми показвот какво ми предстои...

Кой беше първият мотив, с който прие да преподаваш в „Любен Гройс” и всъщност... защо ти е това?
Тогава бях само на 20 години. Сега вече не го правя, но стана доста „модно” много актьори да преподават и да искат да стават асистенти ...Може да прозвучи егоистично, но аз тогава приех, за да развивам себе си. Благодарна съм, че ми се случи. Едновременно с това, дълго време ме водеше и мисълта за собствените ми страхове при първите ми стъпки в театъра. Исках по някакъв начин да облекча първите стъпки на тези след мен.

Какви са работните предложения, които отказваш?
Тези, които не ми носят емоция и нямат дълбочина. Слава богу, не ми се случва често.

Има ли хонорар, който би те накарал да нарушиш свой принцип или да направиш компромис със себе си?
Не съм се замисляла, сигурно има. Не обичам да се правя на “желязната лейди”, но...
със сигурност 1 000 000 EUR за америкaнския “Плейбой” биха били добро начало. (смее се)

Суетна ли си професионално? Коя награда би те накарала да си кажеш „Ето затова си заслужаваше”?
Всеки актьор е суетен. Аз никога не съм работила върху ролите си с цел награда. Наистина е оценка за труда ти и наистина е радостно да те отличат, особено колеги. Но нашата работа е страшно субективна. Ако някой от гилдията не е пуснал гласа си за мен, няма да стана нито по-слаба, нито по-добра актриса. Мечтая българските ни наградите да имат по-голямо значение. Ето например, индийската актриса, която игра в наградения с Оскар филм “Беднякът милионер” вече има договор за два следващи филма, единият от които е с Антъни Хопкинс. Ето това вече е награда - да отидеш на друго ниво в развитието си. Това има значение. Тук ние сме една шепа хора.Номинациите и наградите ни са за тази шепа хора. На всичкото отгоре, нищо не произтича от това. Истинската награда е публиката, хората които те срещат по улиците и те поздравяват. Така някак си знаеш, че си вършиш работата.

Как се вписват децата и семейството в отдадения на професията си актьор?
Ето това вече е нещото, за което мога да кажа, че си заслужава. Сигурна съм, че ще има вариант, когато един ден това ми се случи. За мен това е сложна тема, искам да е съзнателен избор. Не съм женена, но винаги съм искала дете. Когато дойде моментът вероятно захвърляш егоизма, егозентризма си, съкращаваш времето, което отдаваш на сцената само до времетраенето на представлението, защото бързаш да видиш детето си... Това сигурно е най-прекрасното нещо и съм сигурна, че тези мигове тепърва ми предстоят. Това ме прави щастлива и очакваща.

Първата ти роля на сцена е била на Пепеляшка в театър „Възраждане”. Коя е приказната героиня, на която би се оприличила?
Може би точно това е героинята по няколко причини - тя се превръща в принцеса, заслужава и “жъне“ това което е “посяла”. Аз винаги съм вярвала, че ще сбъдвам желанията си, ако ги заслужавам.... Любимата ми приказка като малка беше “Снежанка” Прожектирала съм си я на стената в стаята стотици пъти...

Какво искаш да видиш, когато сутрин поглеждаш през прозореца?
Искам къща на брега на океана с големи панорамни прозорци. Друг вариант е къща с огромна градина и веранда. Но ако трябва да се върна в реалността, искам да ми оставят поне малко зеленина и късче небе. София стана ужасно пренаселена...

Считаш Чаплин за гений. Виреят ли гении в България?
Лошото е, че твърде много хора сами се мислят за гении. А оценката за това не идва от тях, идва единствено с времето. Ако трябва да говорим за границите на България, винаги съм се възхищавала на Радичков и Константин Павлов примерно – уникално богато духовни хора, философи по свой собствен начин, без това да ги прави неземни, нереални, недосегаеми. Напротив, те са от този тип хора, които колкото са по-реални, толкова са по-големи. Такива хора ми харесват – които могат да те провокират, да ти дадат нещо, да те разтърсят, обогатят. Те не се срещат често. За себе си мога да кажа ,че режисьорът Дочо Боджаков, с когото съм работила в няколко филма, е такава личност. Стоят мъдро в това да не те назидават, а напротив – да се усмихват, докато ти казват някакви истини, макар да има риск в момента да не ги разбираш и да не си узрял за тях. Скоро гледах филма за Крикор Азарян в рамките на София Филм Фест. Изключителна личност. Веднага ти става близък по онзи невероятно чист човешки начин. Ето такива хора ме вдъхновяват. Не днам дали са гении, но ме карат да вярвам. Могат да ме разтърсят с “обема “, който носят вътре в себе си.

Какво те вдъхновява - в поезията на изкуството и в прозата на ежедневието?
Хубав филм, спектакъл, книга, музика, дъждовното време, снегът, мирисът на сено, мед, череши, коледни сладкиши... И това, че още получавам картички на пропуска на Народния театър. В епохата на интернет комуникациите, това си е истинска романтика.

Коя книга последно те впечатли?
Спомням си като четох „Кутията на Пандора” – как ми се доигра тази история. Там има страхотни женски образи. Това беше по-отдавна, но остави в мен невероятно усещане. Наскоро четох „Изворът” на Айн Ранд.

Какво има на нощното ти шкафче?
Книги. (смее се) ”18%Сиво” на Карабашлиев, която вече прочетох, един роман на Хюсеини и един на Карлос Сафон. Имам и една книга “Пилешка супа за влюбени души”.Чета си по един разказ вечер, което ми се отразява добре след тежък ден. Сещам се за един от тях - много възрастен професор имал лекции някъде далеч от града, в които живеел с болната си жена. Същата нощ, когато заминал му саобщили, че жена му е на смъртно легло. Той трябвало да се върне спешно и прекъснал работата си. Винаги й бил казвал, че иска да си отиде от този свят преди нея, защото не би могъл да понесе живота си без нея сам... А сега съдбата му играела лоша шега. Върнал се, отишъл в болницата до изпадналата в кома възрастна жена,седнал на стола до леглото ... и тихо починал.
Това ме разтресе.

Кое му е страхотното на последния филм на Уди Алън „Вики, Кристина, Барселона”?
Че говори на езика на любовта, че е много красиво направен филм, че игарят едни от любимите ми актьори (особено Хавиер Бардем) Харесах рзличните позиции и гледни точки на абсолютно противоположни характери, техните страхове, сблъсъци, предизвикателства и изкушения. Филмът поставя мнoгo въпроси за брака като институция днес, за духовната връзка, за истиския вкус на живота, за приятелството, за клишетата. Образите са многопластови и много богати. Снима ми се такъв филм. Искам да участвам в такава история - чувствена, бохемска, пълна с живот.

Как би изглеждал най-успешният ти портрет?
О, те са толкова много тези мои портрети - на палуба на кораб сред буря в океана (изплашена), пред врата на старинен замък някъде в Шотландия (очакваща), на тераса във Венеция с карнавална маска (влюбена), на големи каменни стълби пред Казино от 60-те (изоставена), сред цветя с чадър като от картина на Моне (свободна, смееща се), на гола театрална сцена с дървен под (замислена), до Айфеловата кула в Париж, мокра от проливен летен дъжд (плачеща).

Има ли нещо, което винаги си искала да споделиш, но никой не те е питал за него?
Да - мога да бродирам и да плета. (смее се) И най-много обичам масаж на прасците.

Знам, че обичаш да рисуваш. Ако трябва да нарисуваш това, което виждаш като се обърнеш назад и погледнеш пътя си до днес – какво би било то?
Знам ли... Разпилени шарени стъкълца. Засега.

снимка: Слав Неделчев
текстът е публикуван в www.e-vestnik.bg

Of Men and Horses

2009-02-28T02:16:00.000-08:00

“A horse without a horseman is still a horse, but a horseman without a horse is just an ordinary man!”
This is the motto of one of the most popular horse bases in Bulgaria situated in the lovely Makotsevo village. For the so called Horseman ranch as well as for other interesting horse bases you can read below. May be you’ll become a new fresh part of the exciting horse riding community. And if you are already a keen horse fan, you can find some interesting information for this activity in Bulgaria.

THE HORSEMAN RANCH
Situated only 40 km away from Sofia – Makotsevo village /in the heart of Sredna Gora/ is the place where you can find The Horseman Ranch. The lay of the picturesque spot is hilly and reveals a lot of opportunities for rest – walks and riding in the plain and different kind of mountain transitions.
Some of the many variants for horse activity at this ranch are riding by hour and different kinds of passages – half day, a day and two days marches. Every route is specially selected depending on the horseman’s training level and… the weather, of course. If it is warm and sunny, the riding is around the shady places of the mountain. And if it is cold – you’ll visit the southern slope parts. It is recommended to be well trained in riding for the longer passages as the time on horse is pretty much and not easy at all. These transitions are quite a challenge – the riding is about 10-11 hours. You’ll find sleeping accommodation at beautiful a century old houses in the villages Stargel, Mirkovo, Smolsko, Boikovets and the dinner is around the fire. There are no two ways about it.

BALKAN
The riding base is named after the biggest Bulgarian mountain – The Balkan Mountains.
The range is over 700 km long and starts in Serbia in the west and end in the Black Sea. The Balkan is nearly dividing the country into two parts: The northern part with the Danube River and the southern part with the Thrace Plain and the Rhodopi, Rila and Pirin Mountains.
The mountain village of Apriltsi is situated on the northern side of the Balkan Range. The riding center is placed in one of the small quarters of the village not far from the end of the road. Riding center “Balkan” is the name of our all-year-round riding base. It’s where the stable is situated and the areas where horses are relaxing on. The riding center is placed in one of the most beautiful valleys in the Central Balkan and with the most fantastic panorama behind the buildings.

ISKAR RANCH
Iskar Ranch lies 60 km south from Sofia and spreads over 4000 ha with big open meadows, fields, a forest and lakes. The ranch itself is like a big playing ground for riders - no cars, nearly no asphalt, lots of natural paths and plenty of nice horses. You can enjoy yourself with big nature experiences in a large, wild and nice riding world. Is just like riding your own horse.
Here you can have the whole family together with the horses and nature. At Iskar Ranch, there are many possibilities to explore the big area either on horsesback or horsecart. You can also experience the animal life at the closest touch or just relax on the dam’s coastline, while the kids amuse themselves in the calm water. Housing at Iskar Ranch is first class and the same is valid for the typical Bulgarian village cuisine. A stay at Iskar ranch is a real family vacation even if some family members are not enthusiastic about horse riding, but are more fond of a photo safari or simply prefer walking to riding.

THE VALLEY OF ROSES
In the very heart of Bulgaria – between the towns of Karlovo and Kazanlak, at the foothills of The Balkan Range and its smaller brother Sredna Gora Mountains, one can see a sea of flowers and to enjoy the smell of millions of roses – this is the renown Valley of Roses.
Far away in the mountains closing up to The Valley of Roses is situated a small forgotten village. Sveschen is full of exiting history and a strange way of living surrounded by mountains, old woodlands, open meadows with cows and sheep grassing and with fields not bigger than a stamp still are cultivated by man and horse.
The center in this riding base is situated high above the village in 1000 m. The chalet Sveschen is in three floors and partly renovated. Each floor has private facilities. Further there is a dinning room with an open fireplace. Here you can play table tennis and different kinds of board games, cards and dice. The standard is simple and nice. Right outside the chalet is the summer stable. In the high summer weeks a part of the horses are on their post here and of course they are the main attraction.

HORSE BASE "VICTORIA"
Kostenkovci village huddles up in a small valley situated between the foothills of Middle Old Mountain and 14 km. northeast from the city of Gabrovo. The slope on which the village is located is facing south towards the mountain and on the north from Minin Peak the boundless Danube plain is extending. An indescribable view to the Balkan is revealing from the windows of each house in Kostenkovci, a view which touches the competing over their height hills and chases the mountain ridge.
The horse base at Kostenkovci village has dressing rooms for men and women, bathrooms and water closets, a drink buffet with a rich choice of beers and non alcoholic drinks. The base also offers its clients a fool equipment for riding: helmet, gaiters, boots, a riding - crop and raincoats. The training and riding are under the control of a licensed instructor in horse tourism. As for the different offers for horse tourism you can have a training /for beginners in a riding hall/ and riding such as riding on a ecopath, extreme off-road riding, riding to the Chomacite village and to the Drianovo monastery – both with a barbeque.

A “MUST KNOW” PARAGRAPH
And at the end, to increase your enthusiasm we would offer you certain tips to make your riding experience just incredible…

HORSE BACK RIDING
• Be confident while approaching your horse. They can sense if the rider is nervous which can affect their behavior. Always stay out of the way of the horse to avoid any accidents. Taking horse riding lessons will help you.
• While riding keep your legs still and use them only to signal to the horse. You may confuse the horse otherwise. To steer your horse use its reins. To make it turn right pull its reins to the right and for a left turn pull the reins to the left. You may also need to put pressure with your legs to give direction to the horse. To stop the horse pull its reins back and say “Whoa”.
• Wear clothes that do not get entangled in anything. Do not wear purses, scarves, dangling earrings or necklaces or anything that can get caught in the saddle or the horse’s mane. Tuck in your shirt before mounting the horse to avoid it from flapping and getting caught. Wear proper riding footwear, an equestrian helmet and cotton /lycra breeches. Do not wear shorts as you might get scratched. If you are riding in winters then wear sweatshirts and hiking jackets. Wear gloves to protect your hands.

PRINCIPLE OF HORSE RIDING
• Do not blame the horse for whatever happens to you while you are riding it. If you fall off the horse it could be due to various reasons like it may have got scared. It is up to you to understand the stress signals of your horse.
• Respect your horse and other riders as well. Give your horse adequate rest in between his training to ensure best performance. You must walk the horse the first and last fifteen minutes of a ride. Do not ride the horse for more than a walk on hard roads. Your horse might get laminitis if you trot him before he gets the circulation back in its feet by walking.
• If you happen to come across other riders while riding your horse it is better to walk past them instead of galloping with them. There may be a shy horse or an inexperienced rider in the group. Galloping along might scare the horse which can lead to a bad fall for the rider.
• Horse riding is a fun sport. Understanding and respecting your horse will help you be a better rider. Following a few basic tips and principles of horse riding can make your riding experience a satisfying one.

Life is Life

2009-02-28T02:11:00.000-08:00

Choose whatever unspecified lifestyle magazine you like and read on. You’ll be informed in details for the last Jennifer Lopez’s insurance of her appetizing back body part, or for Michael Flatley’s /the famous Irish step dancer from Lord of the Dance/ legs insurance, or any wealthy singer that has insured her voice… And that’s not surprising. The surprise is how come that Bulgarians prefer to give money for their metal on wheels than for their own life? Where is Bulgaria in life insurance business’ chart? Well, let’s find out together.

History of Insurance
The earliest authenticated insurance contract is a marine insurance contract on a ship “The Santa Clara” dated 1347 in Genoa. The policy is in the Italian language and appears in the form a maritime loan to avoid the canon (church) prohibition against usury. The earliest insurance contracts did not appear in the form of a modern insurance contract, but rather was drafted in the form of either a fictional sale or loan, until the insurance contract proper was recognized and accepted.
The Greeks and Romans introduced the origins of health and life insurance c. 600 AD when they organized guilds called "benevolent societies" which cared for the families and paid funeral expenses of members upon death. Guilds in the middle Ages served a similar purpose. The Talmud deals with several aspects of insuring goods. Before insurance was established in the late 17th century, "friendly societies" existed in England, in which people donated amounts of money to a general sum that could be used for emergencies.

Life Insurance – a Caprice or Necessity
Strange or not, the classic life insurances still have 80-90% of the wallet. The experts explain that with the three major advantages than the rest investments’ forms of the financial and capital investment.
• First of all – it’s all about an insurance that guarantees quite financial benefits and insurance payment in case of unfavorable events regarding life and health of the insurant.
• Second – at the moment life insurances are an object of tax reduction – the annual tax base gets low with the sum of every fee done, or at about 10% of the taxable income. Also, it is quite possible the whole tax levy to decline after some time when regarding the sum from life insurances, or at least from those ones with expire date 10 or more years. It is a tendency in every other European country and this way long-term investment in life insurances is encouraged.
• Te third advantage is the possibility to have regular monthly installments for the insurances, without any aggravations, which is for sure a very good option for so called middle class in Bulgaria – people with stable income. These Bulgarians hardly would spare 1000 BGN at one time to make some stock investment for example. It would be easier for them to set aside some 80 BGN per month.

The Market
The last 2 years can be resumed with considerable growth in long-term life insurances, mainly among younger people – those who have not bad salaries and think about their future. This positive development is reflected as on the market’s bonus incomes as on the separate insurance companies /despite the fact that the levels of insurance infiltration and solidity are still too low in comparison with the countries from Central and East Europe/.
And in spite of the bright prognoses life insurances’ part in the whole market in Bulgaria remains under the satisfactory level /the amount of our whole market for the last 2007 year is about 1,5 billion BGN, from which insurance has 230-240 million BGN. Or in other words it is almost 20% increase in comparison with the previous year. /
Nearly all of the insurers, among which leaders are Allianz, Generali, AIG Life, DZI, Unika develop their product portfolio without putting an accent to any single product. The main idea is every other company to increase the part of long term insurances and to extend their terms.

For example, in Hungary any company’s portfolio expiration term is about 15-17 years. Such as the normal terms of the insurances wallets in the well developed countries in this business. Unfortunately in Bulgaria the clients prefer the shorter terms of the insurance – not more than 10 years. This choice could be explained with the psychological moods of the citizens regarding the instability in the future value of money that are put aside in this kind of insurances. The tendency is slowly changing for about 2 years.

A Necessary Upgrade
A pretty new product is developing now in Bulgaria – life insurance closely connected to an investment fund. The first policy of this kind was presented by “Orel Life” Insurance Company /now “Generali Life Insurance Company/. In 2002 another company released such a product – “DZI”. And at the end of 2005 “Allianz Bulgaria” also began offering it.
This specific insurance product was quite popular in the rest European countries even before entering in Bulgaria and its popularity stays high at the moment. In Czech Republic the percentage of new insurances with a saving element that were taken out was over 60. And even in Romania 50% of all insurances are those with an investment fund. However in Bulgaria the quota is slightingly low in comparison with the whole part of the insurance market – for the last year their number was not more than 7-8% of all new released life insurances.

Why We Are Behind in That?
It turns out that the reason lies in the way of offering these kinds of policies to the clients. “The tendency in the developed countries is life insurances to be presented not because of their insurance covering but because of the fact that the policy could be an alternative to the rest investment tools. This means changing the whole current method of approach in presenting life insurances – they should be examined like a resort for one to get bigger income than he could do with the traditional investment possibilities.” – explains Plamen Hinkov, a member of the Board of Managers in “Generali Holding” and executive director of “Generali Life Insurance”. The basic factor of convincing clients to choose such a life insurance is the opportunity their earnings to be invested in funds with a risk factor, responding to their ability of taking risks.
In Hungary, an investment fund together with life insurance was created one or two years ago – and at first sight it offered really good financial profitability. However, for the last year this fund has reported a negative income. As a result of that connected with the fund life insurances selling decreased three times. The explanation - the fast market reaction from the clients is dew to the pretty transparent structure of life insurances that are connected with an investment fund. They give an opportunity to the policy holder to be aware of and keep an eye on the income’s movement of the fund whenever he wants.
For good or for evil…

To Make It Short
Well, it is not a secret that Bulgaria is not yet among the leaders in life insurance business. The reasons for that are the peculiarities of the market, the people’s mentality regarding insuring their most precious thing as well as the economics variations in the country. But it is a truth that the picture is changing every minute. Because of the stable European partners that we gather every year, because of the new level of life that we Bulgarians prefer to reach here, and not abroad. The time when we thought only billionaires or mafia members need or could afford life insurance passed away long ago. Now it’s time when every other intelligent person considers the opportunity to be a life insurance policy holder. Not for prestige but for… sure. The important thing is that our country already can offer a great variety of choices for perspective young people as well as for their parents or grandparents with the only motive that unites all countries involved in insurance business – Life is Only One! And the leaders on the Bulgarian market are one of those who know that pretty well. So don’t hesitate to ask them personally…

Нов брой на Black Tie

2009-01-25T07:10:00.000-08:00

Ето, че е факт и новият зимен брой (декември, януари, февруари) на корпоративното англоезично списание на хотел Шератон, София.

В него ще намерите:

COVER STORY - Charity Reality – how the charity is created and why nowadays is somehow exploited when it comes to big Christian celebrations like Christmas. There would be observed charity’s functions, and how such activities is registered as legal; what are the abuses and some cases in which the peoples’ trust is deceived.
PEOPLE - The Masters of Refine Taste – some of the best chefs that work in BG – their stories, the restaurants they work in, the challenge being a cook in BG
CULTURE - The Santa Evolution Theory - Coca Cola VS Santa Claus; what is the connection between them as a social and cultural phenomenon; analyze of the popular Christmas image – is he commercial or still sacred… and some typical Bulgarian attitude and believe in the above.
BUSSINES - Underneath the Paint Job - The Project Beautiful Bulgaria; what is it about, where the money come from, who is responsible for the realization… etc.
LIFESTYLE - Pravetz Golf & SPA – an interview with Lachezar Todorov – executive of the investment company Terra Tour - who’s behind the project in Pravetz, the idea, the magic of golf, the foreign partners… etc.
Party Time - a night guide to the clubs that you just can't pass by and some prculiarities...
TRAVEL - Time Traveling – winter BG destinations
TOP 10 - Sofia – then and now
SPECIAL REPORTS - Our First Bulgarian Christmas
PHOTO STORY - Winter Wonderland
MEN TOYS - Winter Exploration - selection of winter accesories and equipment
SHOPPING - Most Wanted – concerning a brief introduction about the most expensive presents in the world with a comparison with the Bulgarian ones. What should we do if we have extra money to spend for presents in BG or how we can use our creativity and imagination to surprise our beloved people?

В списанието ще намерите и традиционното българско приложение, включващо БГ вариант на някои от текстовете.

Black Tie се разпространява в хотел Шератон в София.

Ad me...

2009-01-25T01:59:00.000-08:00

Чух, че македонците решили да построят паметник на Батман. Местни учени установили, че супер-героят е македонец, родом от Прилеп.

Тъкмо поради тази (и още един милион други причини) реших, че ако ще изневерявам на думите, които бяха първоначалната цел на този блог, то най-добре е да го направя с... Батман.

И от трън, та на блог - накратко за проекта - това е реклама на "Батман се завръща", купен за разпространение в град Прилеп. Подложката на плаката е абсолютно реална панорама на града. Останалото - свободно време и болен мозък.
За резултата благодаря на Боби - който беше така мил да сподели с мен една безсъница в скайп, както и парчето "Женски работи". Простих му го. : )
Благодаря и на един незнаен мАкедонски гений, който ми съдейства с този така чужд за всички българи език.
Enjoy.

Време за купон

2008-12-07T05:49:00.000-08:00

Има две думи в сърцето на всеки пътешественик, изпълващи със смисъл дългите нощи и оцветяващи с наслада всеки разказ за преживяното. Те са категоричното must do, с което никой не започва да споделя впечатленията си за дадена страна, но без което всичко видяно е бледо и непълно.
Ако и вие мислите за същото, ще кажа – да, време е за купон. Часът удари. Сложете си усмивката, вземете малко любопитство в джоба си и обменете благоразумието за авантюризъм. Сега вече можем да вървим…

Безспорен факт е, че нощният живот на която и да е страна е като огледало за хората, живеещи на територията й. Купонът е душевно качество на всяка нация – веднъж попаднали във вихъра му, не можем да скрием какво мислим, кои сме или кои бихме желали да бъдем. Най-хубава част е, че София е приютила многообразие от лични качества и всякакъв тип темперамент, за да накара всеки да намери своето място. И ако имате план кого искате да срещнете или в какъв да се превърнете за една вечер, ние имаме нужното ръководство. Нощната разходка из култовите заведения в страната ни вече започна.

Сценарий № 1 – пиано барове
Вие сте: Интелектуалци, изморени от бясно препускащите си мисли и отегчения си вид, отразен в изключения монитор. Нямате нужда да отпускате като тенджера под налягане, а по-скоро кротко да съберете мъдрости (в повечето случаи това става единствено в собствената ви компания) на чаша уиски (класиката Johny Red винаги върши работа) и многообещаващата тежест, която придава една пура на цялостната ви визия. Ако сте мъж, жените внезапно ще увеличат броя си във вашата половина на бара, но ако сте от нежния пол – ще имате проблем с достолепния си вид, защото е доста стряскащ и създава дистанция. Но все пак утехата е, че сте дошли там, за да съберете мислите си. Нали?!
Искате да срещнете: По-скоро никого. Макар че да се заговориш небрежно със сродна душа и коефициент на интелигентност, отговарящ на нуждите ти, е повече от зареждащо.
Някои особености: Вероятността да попаднете на жива музика е повече от голяма и ако изпълнителят не отговори на предварителните ви очаквания за необходимия ви точно за тази вечер стил – повече ще се натоварите, отколкото да се разтоварите.
Мястото: „Синатра“, Пиано бар „Вчера“, Пиано бар „Библиотеката“.
Dress Code: Папийонката може да сложите в джоба си, а за дамите е достатъчно да разкопчаят едно-две копчета на ризата под строгото сако.

Сценарий № 2 – тематични вечери
Вие сте: Скучаещ и любопитен. Е, тази вечер това е разрешено. Нещо повече – горещо препоръчително. Независимо дали искате активно да участвате в нощното предизвикателство, или предпочитате небрежно да наблюдавате какво се случва около вас, имате огромен избор. Ако сте любител на горещите латино страсти, можете да се впуснете в танго или салса импровизация (и двете са в изобилие в столицата). Търсите изява? Попейте на някоя караоке вечер и си спечелете почерпка от новите ви фенове. В случай че етното е вашето трайно вдъхновение – храмовете на Буда ви очакват със запалени свещи и професионални танцьори. Разбира се, ако сте със славянска душа и мечтаете да развържете езика си – неизменно посетете някой клуб, в който се провеждат вечери на руските (понякога доста нецензурни) песни.
Искате да срещнете: Авантюристи като вас. Или поне желаете да им се порадвате дискретно. Е, по Коледа желанията се сбъдват!
Някои особености: Всъщност всичко, свързано с различна от вашата нагласа и култура, ще ви се стори особено. Но пък нали затова отивате на такова място?!
Мястото: Salsa +, Chillout Bar & Dinner, Back Stage, Buddha Bar, Клуб-театър La Strada.
Dress Code: Според случая.

Сценарий № 3 – ирландски пъбове
Вие сте: Работили цял ден и нямате особено желание да вилнеете бясно по дансинга. Ако предпочитате колегите или приятелите си за чаша–две–три бира – идеалното място са ирландските пъбове. Помещенията винаги са изумително широки, което дава възможност на всеки да въздъхне с облекчение и да разхвърля около себе си умората и тегобите на изминалия ден.
Искате да срещнете: Вашите хора! Трудно е да видиш на подобно място сам човек, който със замечтан поглед гледа околните. Пъбовете са идеални за групови посещения и алкохолни забавления.
Някои особености: Колкото и да е полезна бирата, прекомерната й употреба води до някои проблеми. Гарантирам ви, че вашият ще е единствено прибирането. Затова: изберете ирландски пъб в максимална близост до мястото, където сте отседнали.
Мястото: Flannagans, J.J.Murphy&Co's, Дъблин Cool House.
Dress Code: Умерено изморено работно облекло, част от което може да оставите на стола или закачалката.

Необходимата равносметка...
изисква да отбележим, че е добре след някоя подобна вечер да оставите следващия си ден свободен. Купоните в повечето клубове имат особеността да не свършват... След такива преживявания са регистрирани следните резултати от телефонно проучване: 10% отговорили с „да“, 20% с „ало“, а останалите 70% – не успели да отговорят.
А вие? Как се чувствахте последния път?

Bless the Mess (and Zornitza-Sofia along...)

2008-12-07T05:46:00.000-08:00

„I wanna show that there are people who follow their dreams and are happy. The characters in my movies are the people around me.”
These are the first words of Zornitza-Sophia in the beginning of our conversation regarding her recent movie. She is 36 years old, she has a feature film behind her back (“Mila From Mars”), a documentary one („Modus Vivendi”), and soon she finished the shooting of her third movie – “The Forecast”.
Zornitza has an intriguing professional biography – she has a Master of Arts degree from the National Academy of Fine Arts, Sofia; specialization in advertisement in American University, Washington and at the Visual Arts School in New York; about 20 exhibitions; festival participations in Bulgaria, Paris, Liverpool, Zurich, New York, Ljubljana, Dresden, Moscow, London – with video art, video installations, performances, different actions and painting. She has been an art director in advertising agencies, designer of costumes and even… a worker in the jail.
“For almost a year I was recovering the church in the Central Prison in Sofia, with the help of the prisoners there. I guess that was the time when I realized the know-how of leading a team.” – Zornitza laughs. In 1995 I read an article about father Nikolay, who was trying to restore the church for almost 4 years. He was worried about all the difficulties he faced, he explained that there was no one who wanted to help him and this wish of his was impossible. And “impossible” is the word that could motivate me immediately. I felt that I should do this and didn’t take any money for my labour. There is another important word for me – “a call” – strong and irresistible desire to do something I am sure I am made to do. When I feel this call I don’t wonder any more and just operate.”
Zornitza-Sophia is one of the few people in Bulgaria for which the commercial art is not a temptation. She creates her movies among the following facts: for the past 2006 year in Bulgaria are made totally 125 movies, regarding the statistics from the National Institute of Statistics. From these films – 106 are TV productions. The full-length pictures are 23 and the short films – 102. In comparison with previous year we could see that for the years 2003, 2002 and 1999 the film productions were respectively 86, 79 and 88. Something more – according to the statistics for the past 2006 year the cinema hall’s income in Bulgaria is 9,3 million BGN and as for the year 2003 the sum was 13,68 million BGN!
Gloomy or not, the picture of the Bulgarian movie is changing. Our pictures win foreign awards and participate more than successfully in many international festivals but they are not known in our own country. The reason? It has nothing to do with the quality or the chosen theme, although Zornitza sees most of our productions as a cliché and lacking all the positive we all carry in our souls. It is possible that the problem is just out state of mind – we expect excitedly every other blockbuster; we have strong memoirs of our socialistic past when our films were taking us back to the calm family vacations at the seaside, the installation of a radiator in the old block of flats, or the songs during the noisy weddings from that time. And all this – decorated with Balkan mentality and… inspiration.

What do you think about the Bulgarian movies during the last years?
There are more and more productions which is the key to the better quality. It is a fact that a single effort could not make that happen. But I am glad that the average of the Bulgarian movies for a year is growing. The other thing I like very much is that the people from our movie society become more and more open towards our colleagues and the will to help and support each other. The right time for the Bulgarian cinematography is going to come any moment. I hope we could be at the level of our teachers!

You were occupied in visual art before staging. Tell me more about those years.
I graduated in Art of painting because it was very important for me. And I think that despite the difficulties I had, I was doing good. I adore painting of people and nature. And after I finished my work in the jail I made an exhibition called “After the Jail”. That was the first conceptual work of mine as a painter. And I was keen doing it. I was accepted in the School of Visual Arts, New York and studied there half a year after which I made an exhibition. I am happy I met so important people and great artists there.

Why you decided to quit?
I felt that in a certain moment all of us in this field were visiting each other’s exhibitions. I felt we are in a closed cycle without oxygen and fresh blood. That is one of the reasons I ended that practice. Another is that in Bulgaria this art is not popular enough and is not on the map of marketing. Of course, there are exceptions, but they are too many. I am sure that they expect difficulties. But in fact the question is not about the easy work and realization but to be an honest and professional competition. And now it isn’t!

Zornitza describes everything she is doing “a call”. And that could explain the natural transition to the different things she is working on. And all of them are pretty successful. Just as the most of the young professionals in Bulgaria she is dealing with most of the stages of her work – she is a script writer, a director, even a producer of her own films with her own husband. Due to the enthusiasm, the lack of fear of the efforts and the colleagues that support her and help her to make the dream comes true, the work of Zornitza has a real result. Her debut project – “Mila from Mars” wins the big award of the Sarajevo festival in 2004 and is a real furore among the critics and the audience. At least because it is released almost without any budget. “It is a well known fact that you can’t makea good movie only because you have the money for it. – explains the director. “There are blockbusters like “King Arthur” or “Troy” with gigantic budgets and no sense in them.”
Zornitza-Sophia is really consecutive in her directors ambitions and after finishing her documentary film “Modus Vivendi” she spares three years on her next project. Meanwhile she gives a birth to a wonderful daughter named Niki-Armita. The first part of the name comes from her father but the second has a longer history. The mother of Zornitza came back from a trip to India and our director asked her for an exotic name, giving strength to live. That is how the name appeared – Armita is an Indian goddess of immortality.
Despite all the engagements around the motherhood Zornitza can not spend a day without writing the story for her next movie – “The Forecast”. And the results are fact. The money fir the shooting comes somehow surprisingly from “New Image”, the company that has never produced a Bulgarian movie.
“My story is about some friends from different Balkan countries that are going to surf on a beautiful island. It is a compilation between real events in my life that somehow manage to become a whole scenario. The theme about the national identity is in fact in the background and the love story in the movie is somehow leading as well as the constant misunderstanding between two lovers, group of friends and some neighbor countries. If we had made a good job – the theme should appear as something that the spectators would find out themselves.
The story was clear to me and assembled in my head just before I gave birth to my daughter. I guess it was something irresistible for me that I just could wait for Niki-Armita to grow up in order to start writing. On the 10th day after the birth I began working on the script with two colleagues that helped me.” – shares with me Zornitza.
She is one of those that make you believe in art. To feel that it is happening in front of you and is something you should be proud of. At least because her work has nothing to do with the Western movie hits. And as for the heart that you are leaving in the so called production – it is a pledge that you are on the right direction. I do believe that it would be the next promising movie and no means that it wont turn out to be the last “call” for Zornitza.
Which is somehow emollient…

The Words of Bulgaria: 5 journalists' profiles

2008-12-07T05:43:00.000-08:00

They use the words to rule the world. They are the eyes, the ears and the heart of every one of us. They made it possible to translate the Universe into Bulgarian. Because they are the journalists which names are as familiar as the news they are creating.

Elena Yoncheva:
Or When The Hills Have Eyes
The danger is her middle name because she is the woman who made the most thrilling reportages from the hottest spots of the world. She has presented to all of us the dramatic conflicts in Kosovo, Algeria, Israel, Afghanistan, Iraq, Venezuela, Colombia, etc. By no means it is more than a pure inspiration to watch a beautiful blond woman walking on the ruins of the former civil order and time of quiet peace. Elena Yoncheva has made more than 25 TV documentary films regarding different conflicts. An interesting story from her professional biography is the fact that while she is reporting from Iraq in 2003, she had a narrow escape from tragedy being rescued from armed civilians by an Iraqi official. Now-a-days Elena Yoncheva is even more popular – not as a famous Bulgarian National Television correspondent but as the girlfriend of the Prime Minister Sergey Stanishev. Unfortunately this social role of hers satisfies only the people who find the revolutions in PM’s residence in Boyana more interesting than those in any part of the world. But may be this place is not so hot as I do find Azerbaijan or Ukraine because they both do not have any children… for now.

Martin Karbovski:
Sin City Tales
He is a sinner! Because he speaks his mind whenever and wherever he can do it. And this is really not the plan of any media here in Bulgaria. His personality is somehow an enigma and makes amends for his powerful professional presence on radio and television. His provocative style and tit-bit topics of his favorite underground society has won Karbovski thousands of shocked enemies forever. He is university educated in Furniture Engineering and TV Journalistics. Now you can see him almost everywhere – from the various TV channels or radio stations where he either has his own broadcast (“Fatherland Front”, Nova TV and “Radio pirates”, Darik Radio) or is a frequent guest of talk show programs, to the endless political discussions and pre- (or after) election commentator or even a reporter… He has ingenuity in acute form, sharp wits and often abrupt language. His texts are always recognizable and are the pride of magazines as “Egoist”, “Playboy”, newspapers like “Standard”, “24 Hours” and many others. The last two project that he aroused the public interest with are the birth of his son (for whom he prefers not to talk about) and a TV tale about the miserable emigrants and their survival abroad called “The Black Roads of Europe” that soon would be released in a book.

Sevda Shishmanova:
Another Judgment Day
To be a journalist, especially a recognizable one, in the Bulgarian National Television (BNT) is a pure challenge. Because it is a pretty local stage to develop your talent and be appreciated as a certain professional in your realm. Well, Sevda Shishmanova succeed in proving just the opposite. She studied Bulgarian Philology at the Sofia University “St. Kliment Ohridski” and then additionally, she graduated at the National Academy of Theatre and Film Arts in the field of film directing. She is the author of the films about the earthquakes in Turkey (“Hope On The Richter Scale”), the war in Macedonia (“The Unfinished War”) for which she was awarded with the SAIS-Novartis International Journalism Award in 2002. Among the numerous documentaries of hers is also the remarkable film about Pakistan, nominated at the biggest French festival for TV productions in Biarritz. Within this field of activities, the journalist has been the correspondent in several conflict areas, e.g. Kosovo during the war in Yugoslavia in 1999 and Islamabad during the war in Afghanistan in 2001. Sevda Shishmanova, pronounced as one of the best in top10 journalists in the world by the American University “John Hopkins”, is currently a member of the board of management at BNT.

Georgi Milkov:
And His 30 Days of Night
He’s young and charming and he is disturbingly aware of foreign policy – s strange combination of qualities that makes even Muammar Kadafi pay attention to his word in front of Georgi Milkov. The journalist from “24 Hours” newspaper may be feels Libya like second home and not because the memoirs of all these over 50 visitations are always pleasant. For almost 7 years Georgi Milkov is the prompt intellectual and most reliable reporter informing the Bulgarians about the tragic destiny of our medics in Judeida prison. He was the one that visited our compatriots wherever they could be and remembers that once he crossed the boundary of the country illegally which could be really dangerous for him and other people. However that breaking of the rules was the only chance for Georgi Milkov to hear and record the famous speech of Kadafi in which he talks about the case in public for the very first time. Of course, this professional challenges has their own minuses – the journalist recalls the sleepless nights in the jail he was spending with our medics as well as the numerous Christmas and New Years celebrations he had to undergo in the desert. Despite his often traveling all over the world chasing the hottest political developments he still has time and motivation to drop some witty lines for different local lifestyle topics. For which we all should thank him…

Ralitsa Vassileva:
Beauty. American Beauty.
She is an anchor for CNN International, she’s beautiful and she’s Bulgarian. She also anchors Your World Today and World News. RalitsaVassileva was educated at English language schools in Sofia and New Delhi, India. Her interest in journalistic began after she joined Bulgarian Radio's English language service in 1987 as an English translator and announcer where she would later add reporting to her duties. Before joining CNN, Ralitsa Vassileva was an anchor and reporter for Bulgarian Television and soon became the country's second highest-rated anchor. A result of her work are the interviews with notable senior international leaders and public figures such as former U.S. Secretary of State Madeleine Albright, Soviet leader Mikhail Gorbachev, former U. S. Secretary of State Henry Kissinger, seven-time Tour de France winner Lance Armstrong and others. She has also anchored coverage of many major international news stories including most recently Israel’s withdrawal from Gaza and the death of Abu Musab al-Zarqawi. The American University in Bulgaria awarded Ralitsa Vassileva an honorary degree Doctor of Humane Letters for her contributions to journalism. And we, Bulgarians, could only award her for being our inspiration in every other area of professional experience.

Wardens of the Bulgarian Movie

2008-12-07T05:41:00.000-08:00

When it's up to kids, the association always is „noise“. When it's up to the seventh art – movie – the applauses aften are for the director. When it's up to Bulgaria the word „Oscar“ was never related to any native movie even in the most brave expectations of the audiences and the proffesionals in the film industry. Well, it is a fact today. Because Iliyan Simeov's movie „Warden of the Dead“ is the Bulgarian suggestion for Oscar in „Best foreign film“ category and is in wothy competition with such names as Nikita Mikhalkov and Jiri Menzel.
The film has another characteristics – 13 years old Vladimir Georgiev who made his debut in movie with main presence directly. The awards were just on time and he got the one for „Best male leading actor“ of the National Film Center.

International testimonials
The history often is aware of genuine children's appearances that brighten the scenary and immediately win the hearts of the public as well as they don't leave indifferent a single film critic no matter how mordant he is.
I really don't know the reason for the success of such movies. But there is something more that just inspirating – the clear headed participation and the pure attitude towards the proffesion which is rare to see. The international examples remember the names of Dakota Fanning, Haley Joel Osment or Abigail Kathleen Breslin.
When Dakota is only 5 she is selected among thousands of other girls to take part in national advertasing compaign of a dish cleaning compound. After few small TV roles she gets to the famous series of „Emergency Room“ where her character is a girl suffering from leucaemia and she has to walk around with tubules in her nose for two days. Miss Fanning is the star in „I am Sam“ movie (2001) where she is acting equally to Sean Penn and Michelle Pfeiffer. The charming fair-haired girl wins not only the hearts of the exalted audience but also some prestigious awards. When Dakota is pronounced for the youngest actress with a nomination from the Academy in the whole movie history she is only 8.
Another fresh presence which we remember for sure from its very debut is that of Haley Joel Osment. The 12 years old kid made a serious request for an Oscar for his participation in „The Sixth Sense“ movie (1999) and left no room for a any doubts that his success is accidental. As a proof appeared cult films like „Pay It Forward“ (2001) and „Artificial Intelligence“ (2001). The charismatic film presence of Haley turned his debute partcipations into real gala day for all the movie fans which guaranted his fabulous future career.
A perfect discovery turned to be Abigail Kathleen Breslin, nominated for „Best female actress“ from the Academy. Abigail was on the screen in „Little Miss Sunshine“ movie (2002) and „Signs“ movie (2002), in which her characted is the daughter of anyone but Mel Gibson himself.

Back In The Camp
Let’s get back to Bulgaria. The year is 2006 and the makers of the movie „Warden of the Dead” can celebrate. The film that would hold back the Bulgarian families in front of the TV screen as if they are watching sport competition for the gold medal is already a fact. In a way it is just the same. Iliyan Simeonov is the script-writer and the director that together with his colleagues made it possible this film to be in the prestigious list with the Oscar nominations pretenders of the Academy.
At the graveyard of a big Bulgarian town lives and works 13 years old orphan with supernatural talent. It is his world and grown among the dead the Small, as everyone calls him, understand life in his own as well as recognizes the death.
His friends – the Old man and the Painter count on him and due to this fact they can share the passing days, fears, dreams with each other. In the movie reality and imagination are unnoticeably interlace and for the impressive atmosphere helps the graveyard itself where pictures took place. Iliyan Simeonov says that they all have work with veneration on the dead and also reminds the following: „The atmosphere of that place helped us to feel what exactly we are doing in this movie.” And the result are in front of us all. The director decides to make such a film after he notices some years ago a kid working in a graveyard in Pazardjik. He develops the story and creates a character that consider death for more important than life and it is important how you die rather how you have lived. The plot gradually enriches itself with topics like love and art.
„We – the living – have a formal attitude towards death. It would be good if we look for respect for our dead close friend and relatives. It would be enough to leave a flower on their grave or just to think about them with love and deference.” – hares his thoughts Iliyan Simeonov. The idea for this project is more than 10 years old. When the scenario is ready and it wins a state subsidy things stop their development because it turns out that more money would be needed.
Despite the financial difficulties the movie is released but the organization memories could not fade away. The young Vladimir Georgiev, in the part of the Small is chosen in a casting among 1 000 other boys, says the director and for a while he cannot stop to admire the boys’ natural talent: „I didn’t have any problems with him. He has inborn feeling for presence and integrity. Most of the time he had no idea what exactly is the work of his character, but he acted it brilliantly.”
Vladimir is a student in completely ordinary school in Plovdiv and despite his emphasized quiet presence on the screen, he demonstrates notable self-confidence from the first filming day. He acts with the certainty and the routine of a long standing doyen in the profession. And his queerness in life is just a bonus to the screen performance of Vladimir – he never uses elevator, not travel by plane, and he has a fear of closed spaces. „During the pictures he didn’t let me come near him – he behaved with respect towards me as a director and did everything I wanted without any whims or complaints even on the graveyard shootings.” – says Iliyan Simeonov.

The story of „Warden of the Dead” I told you in fact is something much more than a usual story. First because it would not be left in the past for sure and second, it defines the destiny of the whole future Bulgarian movie. No matter if the film would win his nomination or even Oscar for „Best foreign film”, the movie of Iliyan Simeonov would remain among those titles that no one should miss – neither from the critics nor the casual audience. This is the only way for you to be convinced that wardens of the Bulgarian movie do exist, and one of the names in the front list is that of Vladimir Georgiev.

Ще се срещнем там!

2008-12-07T05:39:00.000-08:00

Отдавна пътуванията не се асоциират с почивка за тялото, ума и душата. Самата аз твърдо стоя зад изказването на Бенджамин Франклин, че ще имам достатъчно време за почивка... в гроба. Ако и за вас изразходването на старата енергия е по-добрият начин да се заредите с нова – попаднали сте на правилния текст. В него има всичко необходимо, за да наречете почивката си пълноценна. И ако сте на посочените места, кой знае, може дори да се видим...

ФИТНЕС И СПОРТНИ ЦЕНТРОВЕ:
Когато тялото ви крещи неистово за поредната доза мускулно натоварване, изборът от фитнес клубове може би е един от най-богатите в столицата. Почти на всеки ъгъл има спортна зала, където можете спокойно да потренирате, но разбира се, има и места, които са по-добри от останалите. Заради оборудването, възможността да ползвате високо квалифициран треньор, атмосферата и точната доза внимание, което ще ви обърнат. Добър пример за това са няколкото центъра с името Атлетик (бул. Янко Сакъзов 78, тел. 944 51 25; ул. Оборище 22, тел: 943 44 19; ж.к. Изток, ул. Ат. Далчев 6, тел. 970 0 131) – четири салона с обща площ над 1 700 кв. м. Оборудвани са с климатични инсталации, солариуми, сауна и парна баня, протеинови барове, зали за почивка и какви ли не други услуги. Алтернативата обаче не е само тази. На също толкова централно място се намира и фитнес център Ялта (тел. 981 65 30, подлеза пред СУ „Св. Кл. Охридски“) – с модерен интериор и зала на две нива. Фитнесът разполага целодневно с професионални инструктори, изготвящи индивидуални програми, а услугите им не се заплащат допълнително.

ТЕНИС И СКУОШ:
За съжаление, зимният сезон не позволява да разкриете спортните си умения на открит корт, но затова пък избраните спортни клубове могат да се похвалят с не по-лоша обстановка и интригуващи услуги. И все пак, за всичко си има места. Така например, в Малеева тенис и скуош клуб (тел. 962 22 88, бул. Н. Вапцаров, до София ленд) ще се насладите на специализирана тенис зала, предлагаща четири корта, покрити със специална немска настилка на базата на гранули. Три от откритите кортове позволяват игра вечерно време на осветление, подобно на това на US Open, но... ще трябва малко да почакате за това. В клуба не са забравени и любителите на скуоша, които имат на разположение зала, изградена с три игрални специализирани панела (един челен и два странични).
Разбира се, имате и други избори, сред които популярните клубове Maxi (Симеоновско шосе,110 тел. 962 22 69), Victoria (бул. Пенчо Славейков 12-14, под ресторант Captain Cook) или Easy Club (Студентски град, тел.962 22 23).

ВОДНИ СПОРТОВЕ И РАЗВЛЕЧЕНИЯ:
Може би вашата стихия е водата. Ако е така обаче, положението далеч не е толкова розово. Причината е, че в София все по-трудно се намират добри закрити басейни, отговарящи на всички изисквания на клиентите. Все пак, решение има, защото повечето от големите хотели разполагат със собствени басейни, които са в перфектен вид. Защо не опитате новия Spa & Fitness Centre в Младост, или фитнес центъра в хотел Greenville (ул. Атанас Дуков 36, тел. 819 17 17), където ще ви предложат ежедневни занимания по аква аеробика. Басейнът на хотел Кемпински също е доста популярен, а също и този в хотел Princess, където има отделен плитък басейн за деца. Бихте могли и да опитате 25 метровия закрит басейн на Спортната палата (тел. 930 06 66, бул. Васил Левски 75, с работно време от понеделник до петък от 6:30–18:30ч, а в събота от 8:00–16:00ч). Със сигурност няма да съжалявате и ако посетите плувния комплекс Спартак (тел. 65 64 71, бул. Арсеналски 4, с работно време от понеделник до петък от 6:30–20:00ч, а в събота и неделя от 9:00–18:00ч) – в неговия 50 метров басейн можете да избирате да се занимавате със синхронно плуване, скокове във вода или да изпробвате уменията си на водна топка... И всичко това в една от най-елитните спортни бази в страната.

АЕРОБИКА, КАЛАНЕТИКА, ТАЕ-БО:
Ако трупането на мускули не е ваша цел, тогава спокойно можете да се отдадете на аеробна дейност. За голяма радост, съмишлениците ви в това начинание са повече от многобройни и каквото и да изберете – аеробика, каланетика или тае-бо, ще се наслаждавате на спортния си устрем в не малка компания. Вариантите и тук са няколко. Грета спорт (тел. 865 50 23
бул. Арсеналски 4, плувен комплекс Спартак) ще ви предложи богат избор както от инструктори, така и от видове аеробни занимания в подходящо за вас време и честота.
Освен традиционните споменати спортни дейности, Fitness Central Park (тел. 942 31 10, ул. Шейново 7) ще ви изненада и със семинар по... ориенталски танци, в който винаги можете да се включите, ако всичко останало ви се стори не толкова интригуващо. Задължителна спирка в спортната ви програма е и Славия Спортес (тел. 955 50 07, кв. Красно село, стадион Славия), където в превъзходна база ще можете да изберете от многообразието предлагани дейности и да се включите във всяка една спортна група и при всеки един инструктор. А там последните са наистина на ниво.

КЪНКИ
И за да не забравяме, че преди всичко е зима, ще ви напомня за функциониращите ледени пързалки. Вярно, че не изглеждат като онези от международния шампионат по хокей, но пък атмосферата винаги си заслужава. А ако мирисът на лед и звукът от спиращи кънки ви опиянява – изобщо не се колебайте. Съветвам ви първо да се отправите към спортен комплекс Славия (бул. Цар Борис III, тел. 856 49 75, с работно време сряда и петък от 18:30ч, а в събота и неделя от 11:30ч и 17:00ч). Входът е 4 лв, кънките под наем – 3 лв., а гардеробът – 0,50 лв. Друг вариант е Зимният дворец на спорта в Студентски град (тел. 868 73 34, с работно време от понеделник до петък от 18:30ч, без сряда, когато свободният час е от 17:15ч, а в събота и неделя от 11:00ч и 18:30ч). При съвсем същите условия ще трябва да заплатите вход от 5 лв, като цените за наем на кънки и гардероб остават същите като в Славия. Преди всичко е важно да не забравяте ръкавиците и шала си и... доброто си настроение. Друго важно правило е – колкото по-голяма е компанията, толкова ще е по-весело.

ЙОГА И ВОЕННИ ИГРИ:
В случай, че сте от хората, които предпочитат да използват находчивостта си и острия като бръснач ум, вместо да пъшкате под тежестта на някоя и друга щанга, изберете йогата за вашето занимание в свободното време. Тя ще ви даде онова самочувствие, което сте загубили наскоро, ще ви дари с мечтаното спокойствие и ще ви тонизира. Просто трябва да се разгреете добре преди заниманията, да изберете подходящ център и инструктор на ниво. В Малеева тенис клуб ще ви предложат от всичко това в изобилно количество. Друг вариант е да посетите специализиран йога център, като този в кв. Лозенец - йога център Виталити (ул. Банат 2).
Ако пък сте с по-динамичен темперамент и обичате стратегията в заниманията си, заложете на военните игри. Те са нови за страната ни и точно поради тази причина са старателно оборудвани и предлагат наистина забавни мигове. Доброто време тук не е задължително изискване, защото комплексите са затворени. VIP Оръжеен и стрелбищен комплекс (бул. Г. М. Димитров 51, ж.к. Мусагеница, тел. 971 00 73, с работно време от 10:00 до 22:00ч) предлага четири коридора с подвижни и падащи мишени и предоставяне на оръжие. Друг вариант е стрелбищният комплекс Спартак (бул.Арсеналски 4, тел. 865 00 54, с работно време от 9:00 до 19:00ч), разполагащ с 3 коридора за стрелба – от 5 до 25 метра, 7 вида пистолети и компютърно отчитане.

Единственият минус на тази програма максимум е, че няма да остане много време за приятелите ви. Но пък когато и да ги видите, ще сразите с перфектния си външен вид. Приятни занимания!

Оргазъм срещу супа (или когато в леглото винаги има място за още един)

2008-12-01T07:31:00.000-08:00

Възбуждате ли се, когато мислите за съпруга си? Често ли си припомняте първата среща, романтичните вечери, червените рози, свещите до леглото? Поглеждате ли с умиление към халката си? А към детето си?
А сега се замислете за последната си разгонена нощ заедно – може би сте правили див, разюздан секс на масата, или беше на друго място?! Възбудихте ли се при мисълта за съпруга си? АЗ СЪЩО. Да, точно така – имах предвид вашия съпруг!
Ще ви разкажа една история – малко болезнена и много приятна, твърде откровена и твърдо шокираща, дълго преживявана и кратко описана... История, стара като оня свят и порочна като тоя. История за мен и... вашите мъже. В нея няма „ах“ и „ох“, няма размазан грим, счупени токчета и пиене от мъка.
Но да започнем отначало социалния експеримент.

Enter net@
„Висока съм 177 см., с червена коса, 60 кг., невинна визия и мръсно подсъзнание. Неангажирана жена търси ангажиран мъж. Аз съм Маргарита и си търся майстора.” Обявата ми в популярен сайт за запознанства предизвика истинско торнадо от желания, покани и конкретни предложения. Аз, от своя страна можех да избирам между недвусмислените “SeekingForA Slave” и „Apolon Apolon“, напомнящите реплики от долнопробна оргия в зората на порно индустрията – „yyyyyyyy“ и „ooo ooo“, или еротично загадъчното – „Мr Noname”, дори – “твоят ГРЯХ”. За няколко дена си уредих среща с 10 женени мъже на възраст между 29 и 43 години, 2-ма от които бяха женени, но нямаха деца, 3-ма бяха женени с 1 дете, а 5 от тях се бяха подредили с повече от 1 дете. Факт е, че докато преглеждах „колекцията” си, само за 10 минути успях да събера още 17 съобщения от нови ухажори. Поредното писмо, започваше със „Здравей, М.“ и завършваше с многообещаващата закана да „уважи бодро, енергично и дискретно“ всички желаещи. Получих и дузина снимки на най-различни членове, като в един момент започнах да се съмнявам – дали пък не съм ги заслужила с нещо. Получих определени финансови предложения за неопределени услуги, както и секс график от един „много приятен и общителен човек с добри обноски”. Но не разбрах защо на някои им трябва „камерка”, за да водят „приятен разговор”, нито как точно един „улегнал мъж” ще разгадае и изпълни всичките ми фантазии, и с радост ще декларира, че обича само мен. След жена си, разбира се! Е, след като успях да изтрия експерименталния си профил, запалих две цигари една след друга, обърнах чаша вино на „екс”, хвърлих сол през рамо… и тържествено си обещах да не стъпвам повече в сайтове за запознанства, било то и като обикновена „троянска кобила”.
ИЗВОД №1 – Женените мъже прекарват твърде много време в Интернет!

Трудът е песен, но любовна
Нали не мислите, че симпатичните мъжаги изискват много свободно време и богато въображение, за да ги „забършете“? Нищо подобно. Изневярата с колега или шеф е като неочакван факс с очаквана информация. Просто те застига – на бюрото, в асансьора, ксерокса, заседателната маса, въртящия се стол... Съдбата явно доста скучае и ми устройва всякакви засади, особено на мястото, където прекарвам повече от времето си.
Какво да направя, като единственият недостатък на работещите „мачовци“ е... съпругата. Да се откажа ли?! Определено не!
Просто така се получава – честна дума. Ще се кача в такси, ужасно бързайки за среща с поредния си женен мъж, ще пофлиртувам (но небрежно!) с шофьора, ще стигна 10 минути по-рано и ще трябва да си поговоря с него, за да „убия“ времето. В резултат на това, ще се разделим с уговорка за среща – някаква компенсация за това, че не ме остави да платя сметката си, заедно с престоя. И ето ни – седим на полу-тъмна маса в шикозно столично заведение и в мрака проблясва... халката му. Честно казано, отдъхнах си, защото този таксиджия не беше съвсем мой тип. Но радостта ми беше кратка, а вярата в брачната институция съвсем се срина, когато този „Тристан“ на бакшишите разказа всичко за децата си, а след това ме пита кога ще правим секс. Е, сега поне ходя повече пеша.
ИЗВОД №2 – Женените мъже изневеряват, докато работят!

Халката в джоба – и душата в рая
Ако има жена, която обича всякакви мачове от Шампионската лига, нощни смени, алкохолни оперативки с колегите след работа – то това е любовницата! Всъщност, запалянкото си остава запалянко – просто сменя спортната дисциплина. Тичането става бягане с препятствия, а след „овчарски скок“ само се добавя... „в леглото“. Много просто. Аз съм истински магнит за господа, които често се командироват с мен, изчистват старателно всички дълги косми по връхната си дреха, а кредото им е: „Силният женски парфюм събужда подозрения у благоверната!“
Подобен начин на живот е несъмнено доста стресиращ за мъжа и в най-добрия случай води до инсулти, инфаркти, оплешивяване, и не дай боже – импотентност. Що се отнася до жените – положението и тук не е по-розово. Безкрайно изморително е да мълчиш, докато твоят принц с една ръка те държи за коляното, а с другата вдига телефона на „любимата“ си. Леко изнервящо е да вървите по двата различни тротоара на улицата, а наградата за търпението ти да е секс в нейното легло. Била съм и братовчедка и колежка, или сестра на най-добър приятел... Защото е добро алиби и прекрасно хоби за някой ангажиран полов атлет.
ИЗВОД №3 – Женените мъже изневеряват в свободното си време!

Мемоарите на една… от вас
Имала съм толкова семейни мъже в леглото си, колкото лястовички могат да се съберат на жицата в разказа на Йовков. И точно като печална статистика в криминална хроника на нощен вестник – бялата мръсница така и не се появява… За сметка на следващия женен мъж.
И ако след всичко това, все още смятате, че да си нечия любовница е лесна работа, слезте с мен още един кръг надолу в ада и тогава хвърлете първия камък.
Когато бях по-млада смятах, че леките жени тежат под 50 килограма; трамвай желание е мястото, където можеш да си пожелаеш някой; мастурбирането е упадъчна техника на хората без социален опит; а Карлсон, който живее на покрива е прост ексхибиционист. Да, някои неща се променят с времето. Но други си остават полепнали по теб. Като това да си обвързана с обвързан. Проклета карма!
Ако има клуб на анонимните любовници, аз ще съм в първите редици. Пристрастена съм към секса, към неловкото бързо обличане след това, към облекчението, че не дължиш обяснение, към сигурността, че има друга, която понася всичките минуси на подопечния. Тя готви, аз спя с него. Алилуя! Оргазъм срещу супа. Харесва ми. Дължината на сексуалния контакт с женен мъж (в делнични дни) е правопропорционална на моето желание и интерес.
Да си намериш майстора никак не е трудно. Трябва ти малко упоритост (но не винаги!), свободно време и нерви – една идея по-здрави от тези на съпругата.

Наръчник на любовницата
Личният ми опит ме предпазва от егоистичното преживяване на тази неангажираща емоционална благодат – връзката с женен мъж. Затова спокойно можете да почерпите съвети и да се мотивирате за едно или друго ваше действие в неясната сфера на мъжко-женските отношения. Накратко, сексът с женен мъж е за предпочитане защото:
• спестяваш си страстоубийствените битовизми
• моментът е най-важен и го споделяте
• виждаш го единствено в най-добрата му светлина
• ти си по-свободната от него
• алибито е негова грижа
• винаги можеш да го изгониш след като се скарате
• хубаво е да вкараш някого в грях
• знаеш, че винаги си тръпка за любимия
• имаш време, за да завъртиш още някой ухажор
• не на последно място, чувстваш, че ти контролираш положението (все пак знаеш нещо, което благоверната не подозира. Евентуално!)
Що се отнася до местата, където можеш да „омоташ“ някой ангажиран мъж, отговорът е много прост – всички са подходящи. Необходимо е единствено погледите ви да се срещнат. А съдбата, трябва да призная, има богат набор от най-невероятни сценарии за това.
Всяка красива история има и своите подводни камъни. Ето и няколко смразяващи кръвта причини, поради които никак, ама никак не е забавно да попадаш в тази клопка:
• ние, жените сме раними и рано или късно се привързваме
• когато държиш на някого, ревността си казва думата
• започваш да се влюбваш
• искаш деца от този мъж
• запознаваш се с жена му и установяваш, че е много симпатична
• разбираш, че няма да се разведе
• не можеш да разчиташ на него, извън леглото
• той се прибира при съпругата, а ти пиеш сама пред снимката му
• не можете да се появявате заедно на обществени места
• повече от всичко си мечтаеш да споделяте и лошите моменти
• не можеш да го представяш пред приятелите си като „твоя човек“
• родителите ти се притесняват, че ще останеш „стара мома“
• не можеш да му подаряваш дрехи или каквито и да е предмети, защото жена му ще ги изхвърли или ще проведе драматичен разговор на 4 очи с теб
• рано или късно тръпката минава
Е, няма пълно щастие. Но... какво пък. Отдавна леките жени не са под 50 килограма, а изкуството да съблазняваш си остава вечно. И докато не чукнеш четиридесетака, спокойно можеш да „вършееш“ на воля. За начинаещите любовници бих обобщила следното: мъжете са готови винаги. И са достатъчно на брой... Така че, защо ние не проявим здрав разум и не диктуваме парада?!

Бързата кучка... планина повдига (или анатомия на един неосъществен „speed dating“)

2008-12-01T07:22:00.000-08:00

Ако предпочитате бързия секс, ако използвате обедната си почивка за тази цел, ако се обличате по-бързо, отколкото се събличате – този текст е за вас!

Има няколко научни факта, които е добре да уточним в началото:
НАУЧЕН ФАКТ №1: Не всички кучки са бързи!
НАУЧЕН ФАКТ №2: Всеки познава поне една такава!
НАУЧЕН ФАКТ №3: Бързите кучки в България вече имат свой Содом! А знаменателното събитие, в което участват грешниците се нарича „speed dating“.

Явлението официално е световна тенденция от 1998 година. Това е организирана групова среща между голям брой хора, имащи шанса да напуснат мероприятието с нов партньор под ръка... Социалната любовно-разгулна практика има еврейски корени, макар големите градове по целия свят отдавна да са възприели и надхвърлили многократно изолираната еврейска практика на бързите междуполови срещи.
Първата „бърза среща“ в съвременния си вид се провежда в „Pete’s Café“ в Бевърли Хилс, тъкмо през 1998 година. Мащабите на събитието не само се разрастват, но достигат и България. Едно от обясненията е, че тези срещи пестят време, тъй като повече хора решават дали са съвместими с някого много бързо и често първото впечатление е основният критерий. Но това е само едно обяснение. Другите ще ви ги предоставя лично. Софийският „speed dating“ категорично е разнищен... и красноречив.

Анатомия на свалките
Подозирах, че съм №1. Сега вече знам. Знам го от картончето с името ми, небрежно сложено на масата, отделена за мен, в едно заведение, което няма нищо общо нито с името ми, нито с мен. В навечерието на Деня на влюбените, когато се предполага, че няма къде игла да хвърлиш от тестостерон и естроген във въздуха, в един отчаяно дъждовен момент няколко неща НЕ се случиха:
• не само, че не срещнах мъжа на живота си, но не срещнах никакъв;
• не успях да се разделя с разочарованието, че вместо ядки, на масата имаше солети;
• не се сдържах да огранича вечерното си преживяване до въпросния „speed dating“;
• и не на последно място, не успях да си спомня дори значението на думата „благоприличие“ цяла седмица след това...
Трябва да призная, че когато не се въргалям до забрава в кадифените ласкави нощи, сърфирам из Internet дебрите. И в един такъв момент, сайтът за „speed dating“ сам ме намери. Изпречи пред погледа ми един формуляр и... го попълних. Ръката ми сама се движеше, а и всичко звучеше обещаващо – 10 мъже и 10 жени се срещат в конкретен ден и час на едно конкретно място, като плащат 10 лв. за това. Всеки посетител има възможност да разговаря 3 минути с всеки един от противоположния пол (за момент се замислих „Защо пък само с противоположния?“, но възмущението бързо ми мина. Все пак в една нощ можеш да свършиш много неща, но никога всички!).
Изпратих си „данните“ - възраст, име и телефон за връзка... Но тя не идваше. И така 7 дена. Накрая взех, че се обадих, преодолявайки личното си притеснение, че изглеждам леко отчаяна и организаторите на странния хепънинг ми обясниха, че по случай 14 февруари нямало да ограничават броя на участниците до 20, затова направо да заповядам. Така и направих – заповядах на съзнанието си да спре да изважда на показ онзи особен блясък в очите, да спре да си представя специалната сцена в „Широко затворени очи“, в която група голи хора с маски се къпят в мека светлина и се... срещат... навсякъде... където сварят. И заповядах в уречения час на мястото. Макар да закъснях незначително, оказа се, че съм първа. Настаниха ме, връчиха ми една анкетна карта с номерата на другите участници, където трябваше да отбележа лаконично „да“ или „не“. Но аз не можах да преценя, защото така и не се събраха достатъчно хора. Гледах останалите четирима участници и мислите ми се блъскаха една в друга без особен ред и връзка помежду си:
● Добре де, трябва ли да си без никакъв емоционален опит, трябва ли никой да не ти обръща внимание, за да дойдеш на една такава среща?!
● Ами тези три момичета, които не се познаваха... вярно, не са особено привлекателни, ама пък... толкова ли нямат друго занимание за вечерта?!
● Този съм го виждала някъде... къде ли?! О, да – учили сме заедно. Ужас. И сега не прилича на нищо...
● Speed dating... хм, той не пести време, а губи моето.
● Знам, че при Internet запознанствата предимството е в това, че си напълно открит – липсва напрежението, можеш да кажеш какво мислиш и когато контактът се получи, е по-искрен от всеки останал. Дали това не е бъдещето на срещите на сляпо?!
● За да посетиш подобно място задръстен ли трябва да си или отворен?!
● Може ли изобщо някой да ти организира щастието, срещите, любовта...?!
В т. нар. „секс-план“ на помещението нямаше нито следа от секс, нито прозираше особен план. Забелязах, че се оглеждах за аварийния изход, без да подозирам, че може би това е същността на всеки speed dating.
След половин часови дебати със себе си, установих, че съм на вратата – оказа се, че този speed dating е неосъществен. Просто нямаше хора. А въпросите, започващи със „защо“, бавно, но сигурно започнаха да добиват вида: „А сега къде да отида?“ и „Кой е наред тази вечер?“...
Мнителността ми от странното преживяване бързо се изпари и вместо да отговарям на въпроса „Колко е часът?“ с подозрителното „Какво искате да кажете с този въпрос?!“ се впуснах в истинската привлекателност на бързите срещи – както аз си ги знам! Анатомията на свалките категоризирах като анатомия на един неосъществен „speed dating“. А това е невероятна възможност за всяка бърза кучка да обърне гръб на позаспалата си съвест, и да потърси за себе си аварийния изход от инерцията на натрапеното й благоприличие. Ако някога сте имали същия проблем или възнамерявате да имате в най-скоро време, можете да изберете някой от вариантите... А ако пресечем нечестивите си пътища – ще ви почерпя чаша ром.
Вход: свободен!
Дрес код: анкетна карта!

АВАРИЕН ИЗХОД №1: Намерете подходящия човек в бара!
Сбогом на благоприличието!
Чантата ми е пълна с презервативи, които не използвам. Но не, това не е най-тъжното. Тъжното е, че не спирам да правя секс. А най-тъжното е, че го правя само с един. Но... всяко чудо – за една вечер, затова – да възхвалим неосъществения „speed dating“!
Чували сте, че когато една пеперуда в единия край на света размаха криле, може да предизвика тайфун в другата. Аз имам друга трактовка – на всеки възможен бар има поне един мъж, който е невъзможно да пропуснете и той задължително ще предизвика тайфун в ума ви. За тази вечер! Това е класиката в бързите срещи...
Седях и се оглеждах. Той също. Така го разпознах. Всеки път, когато погледите ни се срещаха, той ловко се измъкваше и отпиваше от чашата си или пък се засмиваше гръмко на явно не дотам забавната реплика на самотника до него. Без съмнение беше моят човек. Докато се чудех какво по-точно да предприема и изчислявах шансовете на това да се сблъскаме, да го полея без да искам, а след това да му предложа да се изсуши... вкъщи, или пък да го гледам настоятелно и премрежено толкова дълго, че сам да дойде и да се поинтересува познаваме ли се. Разбира се, че не. Но пък е добър повод. (Вече ми се е случвало и работи...) Съдбата обаче реши да се смили и освободи място до мен на бара. Естествено, г-н Интригуващ пожела да седне, а аз пожелах... него. Няма по-хубава небрежна среща и няма по-изкусителен финал на вечерта. Е, за да стигнем до него, трябваше да го засека в тоалетната, да разменим няколко неангажиращи коментара на ставащото наоколо, да споделя как бих сменила мястото тази вечер... и вече действахме по въпроса.
Вярно, че в началото го сбърках с популярно име от софийския елит, но какво пък – явно онзи не е бил толкова популярен и явно този успешно надмина очакванията ми. Елитно.
Анкетна карта: ДА!

АВАРИЕН ИЗХОД №2: Погледнете с други очи на човека, с когото сте в момента.
„Колега, как сте?“
Да, малко е мрачно навън. И да, бихте желали да ви е по-весело. Винаги има и такава възможност, независимо дали всички непознати са отчайващо неблагонадеждни, или отчайващо благонадеждни.
Обърнете внимание на човека, с когото сте... Усмихнете му се, поразгърдете се, кажете му два-три пъти „наздраве“ и е ваш. Слава богу, не завинаги. Той ви е колега?! Е, поне със сигурност ще ви е интересно да ходите на работа...
Факт е, че несгодите сближават. И мен ме сближиха. Точно след второто питие, когато косата ми вече беше кокетно разрошена, червилото стоеше по ръба на полу-празната чаша, а броят на разкопчаните копчета на ризата ми надвишаваше закопчаните (макар и с едно). И точно тогава най-успокояващо е да срещнеш погледа на някой познат – да, симпатичен познат. Дяволски симпатичен познат. Положението стана неспасяемо, когато осъзнах, че територията е по някакъв начин забранена. Това, за жена в моето положение е като червен светофар за камикадзе – няма как да не преминеш! А скоростта е добре да е несъобразена! Да флиртуваш осезателно с колега е като да отпразнуваш раздяла с бивш любовник по най-добрия възможен начин – с виртуозно сексуално изпълнение. Познаваш ръцете му, но се надяваш да не ги видиш после. Той познава тялото ти, но не искаш повече да го споделяш с него. Това е като миниатюра на Тайната вечеря – знаеш, че е за последно и „вечерята“ остава в историята.
И за да не стане историята с твърде много символи и някак неясна – ще добавя, че завърши с очакван край. В тях.
Никога повече не отворихме и дума за това. И сме по-близки от всякога.
Хората често говорят за флиртовете на работното място. Не понасям хората - говорят и нищо не правят. Ако изобщо има нещо по-хубаво от подобен флирт, то това със сигурност е да не се повтори.
Но не ме разбирайте погрешно – не ви съветвам да прелъстите симпатичния си колега. В никакъв случай. Оставете това на мен...
Анкетна карта: НЕ... повече от веднъж!

АВАРИЕН ИЗХОД №3: Прегледайте черното си тефтерче.
Една планирана „случайна“ среща
Ако сте от интелигентните фатални жени, със сигурност имате тефтерче с имена и телефони. Моето понякога изобилства от имена... без телефони. Защото съм сантиментално настроена към спомените. Както казваше баба ми, на която съм кръстена: Припомнянето си е половин изживяване. Сега го знам – припомненият оргазъм е наполовина реален... Колкото и чужд да е вашият позабравен Аполон, никога няма да откаже една „случайна“ среща с вас...
Оказа се, че с някои от любовниците си сме успяли не само да запазим дискретна дълголетна връзка, а и сме уеднаквили мисленето си. Когато хванах телефона, за да напомня за себе си, той иззвъня в ръката ми. Не само, че не беше грешка, а беше и точният човек. Е, как да не се съглася да пием по едно?! Как да не посетим най-близкия хотел?! Не е възможно...
Всичко останало си беше постарому – позите, местата (всъщност колко са вариантите в едно затворено помещение?!), думите, бързото обличане, безсмислените разговори след това, раздялата. И спокойното изражение след това.
Бързият секс в хотел има и няколко недостатъка:
● непосредствено преди да влезеш все още се колебаеш, но инерцията си казва думата;
● винаги има шанс да си била там, но с друг. В което няма нищо лошо или нередно – стига да не уцелиш същата смяна на рецепцията;
● имаш и „невероятния шанс“ да срещнеш някой познат, който НАИСТИНА не трябва да срещаш, не дай боже – собствената си половинка.
Разбира се, изживяването си заслужава риска за всяка една от изброените точки. Лошото е, че при така създалите се обстоятелства е невъзможно да добавите нова звезда в черното тефтерче, но пък спокойно можете да напише една добра дума срещу името на добрия стар любовник!
Анкетна карта: НЕ МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ!

Ще си позволя сърдечно да благодаря на всички, които не дойдоха онази вечер... На работещите барове, хотели и на благоприличието, което ме напусна съвсем навреме!
Благодаря и на организаторите, които освен, че така любезно ми върнаха парите, ми обещаха като компенсация да съм специален гост на следващия speed dating. Каквото и да означава това. С други думи, оглеждайте се... Защото и аз ще го правя!